Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Значи просто си напуснал работата си — питам аз, изтегната на един от шезлонгите. На това му се казва живот. Някой да ти приготви вечерята, да ти носи бира, а ти да си лежиш, без да си мръдваш пръста. Сега вече ми е ясно какво е да си Даниел.

— Не, с един приятел имаме магазин за дрехи на „Абът Кини“ — улица във Венис, където има страшно готини магазини и кафенета — обяснява той. — А, да, и един мексиканец, който прави най-страхотното чили relleno. — Очите му заблестяват при този спомен и той замълчава, сигурно си припомня вкуса на чили relleno. След това разбира, че нямам никаква представа за какво точно говори. — Ти сигурно никога не си опитвала чили relleno.

Клатя глава.

— Ти сериозно ли говориш?

— Ами, да.

— Леле, Хедър, нямаш представа какво изпускаш. — Шпатулата пада от вдървената му ръка и той избърсва ръце в престилката. Имам чувството, че сега ще ми изнесе лекция. Точно това има намерение да направи. — Чили relleno е истински парад на вкусове. Това е чили с настъргано сирене, пържи се, след това се добавя салца и неподсладена сметана. Невероятно е…

— Май обичаш хубавата храна? — усмихвам се аз. Той се засрамва.

— Това е типично еврейска черта. — Ти евреин ли си?

Той се обръща в профил и прокарва пръст по носа си.

— Не личи ли по човката ми?

— Ти поне имаш извинение. — Обръщам се и аз в профил, за да му покажа моя нос. — Когато бях малка, гледах картинките на принцесите в приказките и те всички имаха сладки малки нослета като копчета. Вещиците с отровните ябълки имаха големи гърбави носове.

— Носът ти е върхът — отвръща Гейб. — Прилича на човката на тукан.

— Ще го приема за комплимент. — Правя физиономия. — Както и да е, кажи за работата си… — Опитвам се да сменя темата. Има нещо, което съм научила с годините. Не обсъждай с мъжете частите на тялото си, които не ти харесват. Докато бях с Даниел, непрекъснато мрънках за целулита си и му показвах бедрата си всеки път, когато той твърдеше, че нямам. Накрая наистина успях да го убедя, че имам целулит. След това вместо да ми казва, че дупето ми било като праскова, той започна да го гледа така, сякаш бе торба с картофи. Браво, Хедър.

— Добре, ще ти кажа. Съдружникът ми дължи услуга, затова пое юздите на магазина за известно време. Така или иначе, ще бъде само за няколко седмици.

— Ами приятелката ти, Миа, тя няма ли нищо против?

Гейб се изчервява.

— Не… прекалено много пъти ме е гледала по време на представления. Сигурно й се е искало да се отърве от мен поне за малко. — Той се усмихва точно като човек, който знае, че не може да е така. Малко познавам Гейб Хофман, но с чиста съвест мога да кажа, че гаджето му едва ли иска да се отърве от него. Дори да й пробутва ужасните си шеги.

— Ами ти? — Той обръща бургера и ме поглежда с извити вежди.

— Какво аз?

— Разкажи ми за връзките си, за работата, за семейството…

— А, това ли? — Допивам бирата и оставям бутилката. — От миналата година съм сама, след като открих, че гаджето, с което живеех, ми изневерява.

Гейб ме поглежда със съчувствие, но аз продължавам:

— Работя като фотограф и снимам сватби вече шест години, но в най-скоро време ще остана без работа.

— Чудех се аз защо са тези автобиографии, оставени на масата в кухнята.

— Не съм мечтала да стана фотограф на сватби, затова все разправям, че още не съм пробила в този бизнес.

— Ами вашите?

— Имам по-голям брат, Ед, женен е за Лу — в скоро време ще си имат бебе — баща ми, Лайънъл, е човек на изкуството и е женен за злата мащеха Розмари.

— Ами майка ти?

— Тя почина, когато бях на дванайсет.

Следва мълчание.

— Много съжалявам.

— И аз — отвръщам тихо и гърлото ми се стяга както винаги, когато се сетя за мама. Дори и сега, почти двайсет години по-късно. — Страхувам се, че краят не е много щастлив — усмихвам се тъжно аз.

— Чакай малко. Че кой ти говори за край. Знаеш ли какво казваше дядо ми? „Синко, животът е пред теб…“ — Той се опитва да имитира бавния южняшки говор.

— Можеш да кажеш на дядо си, че съм на трийсет.

— Няма да го приеме. Той е на деветдесет и две.

— Да не би това да е от поучителните смешки, които да ни накарат да се почувстваме благодарни, защото има и по-зле от нас?

— Чакай малко, дядо ми си е поживял добре. Съвсем наскоро откри порното по интернет.

Избухвам в смях, надигам се от шезлонга и се приближавам до барбекюто.

— Мирише много хубаво. Умирам от глад. — Поглеждам нетърпеливо към картофите във фолио.

— На царевицата ще й трябват поне още петнайсет минути, а картофите… — Той бодва единия с нож. — Как предпочитате картофите, госпожо? Препечени може би?