Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Отново пробва различните изражения.

— Добре, да предположим, че съм публиката. — Той насочва показалец към себе си. Нека предположим, че съм Джери Зайнфелд 27 27 Известен американски комик. — Б.р. . — Той се ухилва глуповато. — Не, по-добре Денис Лиъри 28 28 Американски киноактьор („Подземен свят“). — Б.р. — намръщва се към изражението си. — Мама ти стара, смотаняко — ругае той, тялото му напрегнато като струна, издал напред челюстта си.

След това възкликва и се отпуска нещастно.

— Хайде, Гейб, кое е по-смешното? Нито едното, нито другото. И двете ли? — Силно объркан, той се почесва по брадата и се ухилва. — Господи, точно така. Това ми трябваше!

Стисва четката, която държи вместо микрофон, застава като Елвис и продължава:

— Задъхано обяснява на телефонистката: „Приятелят ми е мъртъв! Какво да правя?“ Телефонистката спокойно отговаря: „Няма страшно. Аз ще ви помогна. Първо трябва да се уверите, че е мъртъв.“ — Устата на Гейб потрепва. Опитва се да не се разсмее, но не успява. Избърсва очи и си казва: — Даниел Хофман, ти наистина си много смешен, но работата е сериозна. Трябва да си ядосан, измъчен и невероятно смешен. Хайде, съсредоточи се! — Прочиства гърлото си, отмята назад кичур пясъчноруса коса, която е паднала над очите му. — Следва мълчание. Тогава се чува изстрел и отново прозвучава гласът на ловеца. — Гейб прави комична пауза и минава към развръзката. — „Добре, сега вече е мъртъв. Какво да правя?“

Господи, той е повече от ужасен.

Застанала съм в коридора и наблюдавам Гейб през открехнатата врата, докато репетира в стаята си. Запушила съм устата си ръка и се опитвам да потисна пъшкането.

Той направо ще избомби фестивала в Единбург. Направо ще умре на сцената пред хиляди хора. Всичкото това кривене и тези физиономии просто не му отиват. Той е мил и добър и е от Калифорния. Пие соево мляко, ходи с чехли и играе йога. Не е гневен, напротив, пълен непукист е. Ами дрехите му! Тениска с „Рамонес“ под сако. Това е изтъркано клише. Какво стана с шантавите тениски, къде са чехлите?

Сърцето ми се свива заради него. Трябва да направя нещо. Ще се опитам да го спра. Все едно да изпратиш някой в битка с шоколадов щит.

Дюшемето проскърцва и аз се сепвам.

По дяволите, сега ще излезе от стаята и ще ме хване как го шпионирам. Не, Хедър, ти не шпионираш, ти тъкмо си се върнала у дома след пазар с Джес и случайно минаваш покрай вратата му, казвам си аз, докато се вмъквам в банята, за да не ме хване Гейб.

Заключвам вратата и пускам водата. Все трябва да има нещо, което да направя. Добре де, мразя комедиантите, но не мразя Гейб. Напротив, той е много мил и готин и си затваря пастата за зъби, напомням си доволно аз.

— Хедър? — Чувам леко почукване на вратата и гласът на Гейб. — Вътре ли си?

— Ами… да… — отвръщам аз стресната. — Извинявай, за банята ли чакаш? Излизам след минутка. — Притеснена, че прикритието ми ще бъде разкрито, аз потропвам със сапунерката, за да придам повече достоверност.

— Недей, всичко е наред. Когато приключиш, ела в задния двор.

— В задния двор ли? — питам аз отражението си и се чудя какво е намислил. Каквото и да е, не може да е по-нескопосано от смешките му.

— Приготвил съм ти изненада.

По дяволите. Нали ви казах какво е отношението ми към изненадите? Нямам рожден ден, не е годишнина, какво тогава? Измъквам се предпазливо от банята и тръгвам боса по коридора, докато се чудя какво ли е намислил. В този момент ме разсейва миризмата. Подушвам и влизам в кухнята. Все едно, че нещо гори. Шляпам боса по линолеума и надничам в градината. Всичко е задимено. Господи! Нещо гори!

Обхваща ме паника. Мамка му! Къщата ми гори! Нали платих застраховката? Знам, че я бях включила в списъка с нещата, които трябва да свърша, но… Започвам трескаво да оглеждам кухнята и си представям как хвърлям мокри кърпи върху пламъците.

Само че аз нямам кърпи, защото всичките са сложени за пране. Трябва ми нещо като… кана. Огромна стъклена кана с лилии е поставена по средата на масата. Грабвам я, изхвърлям цветята в мивката и се втурвам навън. Изпод навеса блика сив дим.

Прескачам лехите, спирам пред навеса, стиснала хлъзгавото мокро стъкло, и замахвам. Само че няма пламъци.

Там е застанал Гейб.

— Изненада! — Той разперва ръце, ухилва се, вижда ме, но е твърде късно. Ръката ми се отплесва напред. Господи!

И ето че всичко се случва изведнъж. Сякаш времето се забавя и наблюдавам на забавен кадър какво става. Водата се изплисква от каната, описва широка дъга като вълна, а по лицето на Гейб се изписва радост, последвана от объркване, което преминава в неприкрит шок, когато го залива.