Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Освен това спестих пари, защото ченгето ми опрости глобата! — възкликвам аз.

Джес се вглежда в отражението си в огледалото и прави физиономия. Петък вечер е и двете сме се вмъкнали в една от съблекалните на „Зара“. Имах намерение да се прибера вкъщи и да си легна рано, но тогава тя ми се обади — помоли ме да й помогна да си избере тоалет за първата среща с Грег утре вечер. Това търсене започваше да се превръща в приключение, достойно за „Властелинът на пръстените“.

Тя повдига пищните си гърди и се мръщи.

— Няма ли да съм по-хубава с по-малки цици?

— Ти изобщо не ме слушаш — оплаквам се нацупено аз. През последния час разказах на Джес всичко, ала тя не е никак впечатлена. Стоя потънала до коленете в неподходящи блузки и доброто ми настроение започва да се стопява. Първо Ед, а сега и Джес. Никой ли няма да ми повярва?

— Напротив — обижда се тя и сваля роклята през глава. — Нещо с тази глоба… — Тя ръмжи приглушено, когато талията на роклята се оказва, че не може да мине през раменете. Започва да се гърчи. — Хедър, помогни ми. Не мога сама.

Много ми се иска да я оставя да размахва ръце, но вместо това дръпвам нагоре роклята. Чува се „Ау“, след това главата й се показва, косата й е щръкнала на всички страни, а гланцът за устни се е размазал по цялото й лице. Значи и по роклята.

— По дяволите, скапах ципа. — Тя Поглежда ужасена роклята, след това я подмята върху купчината дрехи. — Грег щеше да хареса тази рокля. В имейла си каза, че обичал жените да са женствени. — Както е по сутиен и бикини, тя разравя дрехите, които е внесла тайно, въпреки че едно от изискванията е да не се внасят в пробните повече от шест.

— Не разбираш ли? Не ми записа глобата — продължавам възмутено аз, решена да не я оставям да ме разсее. — Нали точно това ти казвам? Когато видях, че полицаят нанася данните ми в едно от онези малките компютърчета, си казах: „Господи, още петдесет кинта, които не мога да си позволя, защо не се смили над мен?“ И знаеш ли какво стана? Той все пак се смили! Предупреди ме следващия път да внимавам повече. — Усмихвам се доволно. — Не е ли невероятно.

— Щеше да е по-невероятно, ако Клайв Оуън 24 24 Известен актьор, обявен от Британската академия за кино и телевизия за най-добър актьор за поддържаща роля за 2007 г. („Отблизо“). — Б.р. се появи на вратата ти, падне на колене и ти предложи брак — пъшка тя. — Виждаш ли ги тези цици, направо са гигантски. Все едно, че съм бременна. Господи, как ми се иска да имах по-малки цици.

— Клайв Оуън е женен — изтъквам аз.

— Много добре разбираш какво се опитвам да ти кажа. — Тя сваля бюстието и остава по бельо. — Футболен мач, някакви строители, зелени светофари и глоба не са особено вълнуващи — обяснява тя, докато отброява на пръсти. — Какво ще кажеш за важните неща, които всички искаме? Нали се сещаш? Успех. Щастие. Любов. — Тя е подпряла ръце на ханша си и аз знам какво следва.

— Пак трябва да се пробваш.

Грабвам бюстието и се преструвам, че бродерията е страхотна.

— Така е, Хедър. Трябва отново да се метнеш на седлото, иначе онази ти работа ще зарасне — предупреждава ме тя и посочва между краката ми.

— Стига дрънка гадости, Джес.

— Така е — недоволства тя. — Четох една статия. Очевидно вагината…

В този момент разбирам, че си губя времето. А и къде ми беше умът? Защо разказах на Джес за пирена? Тя няма да разбере. За тази жена влюбването не е магия, а работа.

Сменям темата.

— Какво ще кажеш за черната тениска с паднали рамене и три четвърти дънки? — предлагам аз, вдигам дрехите и ги размахвам пред нея.

— Не е ли прекалено банално?

Веднага се сещам какво примамка да използвам.

— Видях Сиена Милър 25 25 Американски фотомодел и актриса. — Б.р. в нещо подобно. — Зад гърба си кръстосвам пръсти.

— Сериозно? — Тя дръпва дрехите и се натъпква в дънките. — Ммм, може би ако ги сложа с новия колан от Гърция, нали се сещаш, с амулетите… — След това облича тениската и смъква раменете. Джес има прекалено големи гърди и дупе, но изглежда страхотно. — Ти си направо гениална, Хедър! — Прегръща ме. — Това е направо супер.

Усмихвам се скромно. Дано да не разбере, че вдъхновението ми не идва от Сиена Милър, а от манекена на витрината.

Тя се отдръпва и започва да се преоблича в старите си дрехи.

— Та, както ти казвах…

По дяволите. Защо си мислех, че ще ми се размине?

— Трябва да го забравиш Даниел.

— Вече съм го забравила — отвръщам сопнато аз.

— Като отричаш, нищо няма да постигнеш — уверява ме тя.