Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— След като всичките ти желания се сбъдват, пожелай си Англия да отбележи гол преди края — продължава той.

— Казваш го, защото знаеш, че пет пари не давам — настоявам аз.

— А ще даваш ли, ако обещая да не споменавам пред Розмари, че си й купила подарък? — Поглежда ме и аз разбирам, че ме е пипнал натясно. — Така ще запазиш подаръка за себе си.

— Това е чисто изнудване.

— А това твоето е пълна лудост — обяснява отчаян той.

— Добре, добре. — Обръщам се към екрана и се опитвам да се съсредоточа над мъжете, които търчат нагоре-надолу по игрището. Извинете, отборите. Смръщвам чело и насочвам вниманието си към мъж в синьо, който е поел топката. — Ние белите ли сме или сините? — прошепвам аз.

— Белите — съска нетърпеливо Ед.

— А, ясно… — Съсредоточавам се отново, докато французинът умело подава топката на свой съотборник, докато англичаните наблюдават безпомощно. Той напредва към вратата ни, а аз притаявам дъх и се напрягам да разбера какво става, когато усещам колко напрегнати са всички около мен.

Хайде, Англия, давай, знам, че можеш!

Овладявам се, когато чувам гласа в главата си. Я чакайте малко, това аз ли съм? Аз ли гледам футболен мач? При това в кръчма. И ми е приятно. Стиснала съм чашата, а кокалчетата ми са побелели. Напрежението е направо невероятно. Не издържам повече, французите ще ни забият още един гол и Англия ще загуби. Сърцето ми ускорява ритъма си.

— За бога, Англия, хайде — чувам гласа на Ед.

Въпреки че положението ми се струва безнадеждно, той продължава да повтаря тези думи и се опитва да им внуши да спечелят. В същия момент разбирам, че и аз съм си пожелала същото.

— Хайде, Англия — крещя и аз. — Победи!

И тогава, най-неочаквано, англичаните отбелязват гол.

В бара избухват викове, крясъци, мъжете свирукат. Всички се прегръщат. Наоколо се носи хор от гласове:

— Направо да не повярваш!

— На това му се казва чудо!

— Е, това е магия!

Аз не чувам. Все едно, че гледам филм, а звукът е изключен. Неочакван порив на вятъра отваря входната врата и аз се обръщам към Ед, който ме е зяпнал с отворена уста.

— Мама му стара, Хедър — заеква той, когато най-сетне заговаря.

— Това е направо невъзможно… — Поглежда от мен към екрана на телевизора, където е изписан резултатът два на един за Англия. — Това е направо невъзможно… — Той млъква и двамата се споглеждаме изумени.

И тогава идва усещането.

Чувствам се опиянена, развълнувана като никога досега!

Възможности.

— Извинете, продавате ли билети за лотарията? — усмихвам се широко на госпожа Пател, застанала зад щанда в местния магазин, докато подрежда кутиите „Малборо лайтс“. Тънките й ръце са изрисувани с къна.

Силно изненадана, тя ме зяпва. Откакто се преместих в този квартал, редовно пазарувам от нея, като се започне от шоколада и пликчетата, в които си хвърлям превръзките до тоалетна хартия и пясък за тоалетната на Били Смит. През всичкото това време нито веднъж не съм си купила билет за лотарията.

Досега.

— Разбира се — отвръща тя и прехвърля яркооранжевото сари през едното си рамо. — До прозореца. — Висящите й обеци подрънкват при всяко движение на главата.

— Благодаря. — Не успявам да прикрия тръпките на възбуда. Скривам се в ъгъла и откривам бланките, които не съм виждала никога досега, грабвам оставената наблизо химикалка и бързо дръпвам един лист. Я сега да видим. Преглеждам инструкциите. „Изберете шест номера и ги отбележете.“ Хм, това е лесно. Възраст, адрес… Весело отбелязвам. Дори е забавно. Годините, които съм работила в „Завинаги заедно“, рождения ден на мама…

Спирам. Още две. Дръпвам кичур коса и се опитвам да се съсредоточа с надеждата някое от квадратчетата да ми прошепне „Избери ме! Аз съм победителят!“.

Победител!

Представяте ли си? Досега съм печелила единствено игра на шах. Само че лотария? Главата ми се замайва. Ще спечеля милиони лири, ще бъда толкова богата, че не е за вярване, ще ходя непрекъснато на пазар…

Бързо съставям списък с желания:

• Къща в Холънд парк. Ще бъде от онези с белите колони и страхотни тераси, от които се разкрива невероятна гледка, така че къщата на Розмари ще бледнее.

• Италианска вила някъде из хълмовете на Тоскана, където ще прекарвам летата, ще пазарувам кожени облекла и ще си бъбря с местните.

• Ще ми трябва преводач. За предпочитане мъж, мургав, облечен в дрехи на „Прада“.

• Една картина на Матис. Любимият художник на Лайънъл. Която и да е негова картина, няма да подбирам.