Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Нищо — свивам рамене аз. — Случва се.

— А видяхте ли тези невероятни ботуши? От тях имаме трийсет и осем… — Тя посяга към някакви пиратски ботуши, останали от поне три сезона, и ми ги подава с надежда.

— Не, благодаря — отвръщам аз и понечвам да си тръгна. Стига, Хедър, това са просто обувки. Стигам до вратата и погледът ми отново попада на витрината. Не мога да откъсна очи от тях.

Как само ми се иска да имаха моя номер.

— Извинете, госпожо.

Завъртам се. Повикала ме е същата продавачка, лицето й е поруменяло от вълнение.

— Имате късмет. Открих последния чифт. Някой ги е прибрал в грешната кутия. — Тя изважда обувките, подава ми ги и заявява триумфално: — Трийсет и осем.

— Страхотно! — възкликвам аз. Направо не е за вярване. Въпреки че са на разпродажба, пак не можеш да си ги позволиш, шепне ужасният глас.

Доброто ми настроение отлита. Така е. Нали ми унищожиха кредитната карта, а в момента разполагам само с двайсет и пет лири. По дяволите, защо не бяха по-евтини.

Тъкмо се каня да се откажа, когато чувам гласът й да обяснява:

— Страхувам се обаче, че на тока има една малка точка, не че някой ще я забележи, вие също, когато ги обуете. Затова сме ги намалили още повече… На петдесет процента от намалената стойност са…

Я чакай малко. Тя наистина ли каза каквото чух?

— Искате да кажете, че са само…

— Двайсет и четири и деветдесет и девет — помага ми тя. След няколко минути съм на касата и я наблюдавам как ги увива и чувам една от жените да шушука.

— Каква късметлийка, искаше обувки…

Вече съм на седмото небе, когато продавачката ми илика с размерите на билборд.

— И едно пени ресто. — Тя ми подава монетата.

Вече съм по средата на магазина. Излизам на улицата, метнала огромния плик на рамо, лицето ми е грейнало от удоволствие. Трябва да се ощипя. Не съм суеверна, но започвам да си мисля, че стръкчето пирен е наистина вълшебно.

— Аааа!

Отварям вратата на „Улси Касъл“ и ме посреща вълна от тестостерон. Това е то, попадаш от едната крайност в другата, казвам си аз, докато си спомням вълната естроген, която ме посрещна в магазина за обувки.

Вмъквам се вътре, провирам се под мишницата на някакъв бачкатор и се опитвам да си проправя път през цигарения дим, за да достигна до бара. Пълно е с мъже, стиснали напитки, зяпнали, приковали очи в малкия екран на телевизора, поставен в един от ъглите. Цъкам, без да се притеснявам. Естествено. Трябваше да се сетя. Дават мач.

— И аз така реших.

Обръщам се към Ед, който ме гледа от висотата на метър и осемдесет и пет. Тъй като идва от работа, все още е облечен в сив костюм, с бяла риза, закопчана до врата, и вратовръзка. Истината е, че той ходи така и през почивните дни.

— Пак ли си била на пазар? — Извива гъстите си тъмни вежди и ме поглежда неодобрително, за да смачка чувството на превъзходство, което ме бе завладяло. Това е проблемът с брат ми. Разчитай на него да ти скапе удоволствието.

— И аз се радвам да те видя. — Прегръщам го.

— И аз. — Целува ме по двете бузи. — Кажи какво си купи?

Той е като куче, захапало кокал.

— А, това ли? — отвръщам небрежно аз и свивам едното рамо, а след това поглеждам към плика, сякаш току-що съм забелязала, че е в ръката ми. Хайде, Хедър, мисли бързо. Чудя се какво извинение да изтърся. Или ще измислиш извинение, или следва лекция как не мисля за бъдещето. Брат ми е трябвало да стане банкер, не ортодонт.

— Подарък — отвръщам аз доволно. Браво, Хедър.

— За кого?

Не знам дали се опитва да ме хване в лъжа, или наистина се интересува, но тъй като добре познавам брат си, сигурно е пьрвото.

— Ами… — Опитвам се да измисля някой подходящ познат. Никой няма скоро рожден ден, нито пък годишнина, остава само… — Розмари.

— Ами? — Ед е искрено впечатлен. — Много мило, сестричке.

Усмихвам се притеснено.

— Нещо дребно е.

Знам, че сама си копая гроба и се питам как ще успея да се измъкна.

— Радвам се, че вие двете най-сетне започвате да се разбирате — продължава той, скръства ръце и ме поглежда одобрително. Отношенията на Ед с Розмари са съвсем различни от моите с нея. Така е, защото той има успешна работа и свой кабинет на Харли стрийт, което много допада на снобката Розмари, а също така, защото е прекалено зает, за да пътува до Бат. Тя отказва да идва в Лондон — „мърляв град, натъпкан с неприятни хора“, — така че не му се налага да прекарва много време с нея.

— Знам, че Лайънъл ще остане много доволен — обяснява той и аз усещам прилив на вина. Последното, което искам, е да нараня татко.