Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Нищо, спомням си аз и си припомням колко секси беше животът ми, когато си лягах само с очна линия и парфюм „Ейнджъл“ на Тиери Мюглер. Само че това беше преди да се превърна в самотна трийсет и кусур годишна кака, която спи с котката си и си обува къси чорапки, а когато е неразположена, посяга към най-дълбоките гащи, които има, и се плеска обилно с крем против бръчки.

Потръпвам и се опитвам да се стегна. Ето я и нощничката, която ми подари Розмари преди две години за Коледа, все още в опаковката на „Маркс & Спенсър“. Вдигам я пред голото си тяло. Дълга е до пода, цялата украсена с розови пъпки и много къдрички. Ама много къдрички.

Работата е там, че съм отчаяна. Чувам как той спира водата в банята, мие си зъбите, пуска водата в тоалетната и мие мивката. След малко идва и моят ред. Ще се опитам да стигна от спалнята до банята, без да ме види. Ослушвам се, за да чуя, когато отключи. Никакъв шум. Кашля. Тишина. След това чувам. Ключът превърта и вратата тихо изтраква…

Притискам буза до рамката и надничам през пролуката между стената и вратата. Виждам лъч светлина, дюшемето на пода, папратта в коридора, която е крайно време да полея. Също като начинаещ шофьор се оглеждам първо наляво, после надясно и отново извивам глава наляво. Теренът е чист. С въздишка на облекчение отварям леко вратата и смело излизам на пръсти в коридора. Притаявам дъх и стискам нощницата с два пръста. Почти съм стигнала…

— Ааа — писвам аз.

— Извинявай, да не би да те стреснах?

Гейб е все още в банята. Просто си стои вътре. Стъпил е върху килимчето за баня. Изправил се е по средата на проклетата ми баня.

— Господи, да — искам да кажа — не, всичко е наред. — Притискам ръка към бродираната къдрава предница и се опитвам да си поема дъх. И чак сега забелязвам, че (а) той е гол, освен чифт симпатични боксерки (не че исках да гледам, но така се случи) и (б) аз приличам на нечия баба, навлякла дълга нощница, която завършва на врата с набор.

— Между другото, ти така и не каза защо си тук — сещам се аз, докато се опитвам да се измъкна от неловкото положение. Казвам „опитвам“, защото не е никак лесно, след като той е застанал гол пред мен, само по косми на гърдите и долни гащи.

Господи, ето пак. Гледай право напред, Хедър. Насочи очи право напред.

— Не съм ли? — Той стисва кърпа за лице, която досега не бях забелязала. Освен това не бях забелязала, че банята е безупречно чиста. Седалката на тоалетната чиния е на мястото си, по пода не са разхвърляни мокри кърпи, в мивката няма косми. Колкото и да не искам, очите ми бързо пробягват по авокадовозелената баня, останала в този вид още от седемдесетте, която Даниел имаше намерение да ремонтира, когато оправяме целия апартамент. Само че той си тръгна, а аз се опитах да се справя с разбитото си сърце, което ще рече, че зелената баня си остана зелена, с изключение на многобройните свещи. — Ще участвам в едно шоу на фестивала в Единбург.

— Така ли? — питам аз и му отправям най-хубавата си одобрителна усмивка. Виждам четките ни за зъби, пъхнати в чашката заедно с туба „Колгейт“, и забелязвам, че капачката е на мястото си. Усещам задоволство, когато разбирам, че съм взела правилното решение. Двамата с него ще се разбираме чудесно. — Какво шоу?

Той си събира дрехите и излиза от банята. Отговорът му разваля настроението ми, защото казва нещо, което нямам никакво желание да чуя.

— Той е комик.

На следващата сутрин, веднага щом Гейб излиза, аз грабвам телефона, за да съобщя на Джес ужасната новина. Въпреки че още я мъчи махмурлук, който не й позволява да се измъкне изпод завивката, стиснала опаковка ибупрофен, тя намира сили да ахне ужасена. Което означава, че си имам истинска приятелка.

— Не може да бъде!

— Може, той сам ми каза. — Притискам слушалката до ухото си. С едната ръка държа купичка с овесени ядки, а с другата посягам към млякото в хладилника. — Той е противен комик.

Чува се сподавен смях.

— Чук-чук — шегува се немощно тя.

— Моля те, престани. — Настанявам се на масата в кухнята, отрупана със списания, неотворени писма и един господ знае какво още. Поставям купичката отгоре и започвам да дъвча. — Изобщо не е смешно — отвръщам аз, устата ми е пълна с гаден овес. Няма ли по-бърз начин да сваля тези няколко килограма? Много мразя овесени ядки.

— Че кой комик, изправил се на сцена пред публика, е смешен? — смее се гърлено тя. — Точно това е проблемът.

— Той все още ли остава резервният ти план? — питам, мляскайки аз.