Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Не, не ми трябва такъв. — Все едно, че говори за някоя лампа от „Икеа“. — Истински американец.

— И какво от това?

— Хедър, търся си сериозно гадже. Не искам връзка от разстояние. Ти не си ли гледала „Зелена карта“?

— Ама Жерар Депардьо играеше французин.

— Той играе французин във всеки филм — прозява се Джес. — Както Хю Грант неизменно е англичанин. Не е там работата. За мен е важно да отговаря на определени условия, а не да ми създава нови проблеми с имиграционните. Да не говорим колко различни са културите ни.

Много обичам Джес. На това му се казва непоправима романтичка.

— Чак сега ли трябваше да ми го кажеш? — мърморя аз и лапвам нова лъжица овес, а така ми се иска да похапна филийка хляб с течен шоколад.

— Какво ще правиш? — пита тя.

— За кое? — Поглеждам любопитно тефтерчето, оставено сред хаоса на масата. Не беше ли същото, в което Гейб драскаше нещо? Какво ли е написал?

— За това, че Гейб е комик — обяснява тя и едва сдържа смеха в гласа си.

Май Джес се забавлява за моя сметка.

— Нямаше ли нещо такова, че ако не се смееш, ще заплачеш? — питам разсеяно аз и посягам към бележника. Само ще надникна, какво толкова?

— Имаше — отвръща тя. — Затова трябва да се смееш.

На първа страница със заоблен почерк е написано: „Най-добрите вицове за тъщи.“ Отдръпвам ръка. Като се замисля обаче…

Оказва се, че през следващите няколко дни вицовете за тъщи са ми спестени, защото почти не виждам наемателя си. Като изключим случайното „Здрасти, как си?“, когато аз се прибирам, а той излиза, имам чувството, че в къщата не живее друг човек. Почти.

Затова пък забелязвам някои дребни неща. В кухнята се е появила богата колекция от подправки, опаковка соево мляко в хладилника, нова гъба, колкото самун хляб, се е настанила в банята. Има и още — което няма нищо общо със сидитата му на Wilko, оставени до уредбата ми, нито пък пъстрата му кърпа за плаж, сгъната и прибрана до мивката. Става въпрос за чувство.

Седмици наред се тръшках, че се налага да пусна непознат в дома си, не ми беше приятно, че мъж, който не е Даниел, ще се кисне във ваната ми, но ето че страховете ми се оказаха безпочвени. Не е чак толкова лошо да живееш с друг човек. Дори напротив: много е приятно.

Цялата къща изглежда различна. Аз самата се чувствам различна. Не е само защото не лежа будна нощем, за да се притеснявам, че ще ме изгонят от къщата заради неплатената ипотека, след което заедно с Били Смит и тенджерите и тиганите „Льо Крьозе“ ще се окажем на улицата. Сякаш присъствието на Гейб е пропъдило духовете от миналото. Въпреки шока, че се налага да споделям дома си с комедиант, аз съм по-щастлива. Гледам по-оптимистично на всичко. По-слаба съм.

Четвъртък вечер е, приключила съм работа и се отбивам в „Бутс“, за да си купя памук. Забелязвам електронен кантар. Решавам да се премеря. Зяпвам екранчето в почуда.

Просто не е възможно. Приближавам се и челото ми се сбръчква. Свалила съм цели два килограма и половина. През последните два месеца се опитвах да разкарам килограмите, които натрупах по Коледа. Тичах по два пъти в седмицата, купих си видеокасета с упражнения по йога и имах много сериозно намерение да ги правя, отказах се от любимите си филийки с течен шоколад, от френските кроасани, които продават на ъгъла, за да дъвча овесени ядки, които имат вкус на картон. Това съвсем не може да се нарече съществена промяна, но ето че доказателството е налице. Свалила съм два килограма и половина. Невероятно. Странно. Истинско чудо.

Обзета от съмнения и колебания, бодвам с пръст стомаха си. Изобщо не се чувствам по-слаба. Но пък е трудно да се прецени, а и напоследък бях доста напрегната. Да не говорим за финансовите притеснения. Нали в такива моменти човек сваля килограми? Казват, че стресът топи калории.

Дръпвам бележката, която е излязла, слизам от кантара и тръгвам към касата. Добре че поне няма опашка. Това вече е нещо. Оставям топчетата памук на гишето. Трябва да има някакво разумно обяснение. Все пак килограмите не се топят с магическа пръчка, нали?

Усмихвам се любезно на продавачката и вадя портмонето си от джоба. Пиренът, който носи късмет, изпада. Това пък откъде се взе? Сигурна съм, че го оставих у нас.

— Лира и двайсет и пет — съобщава момичето.

— А, да… Извинявайте. — Натъпквам го обратно в джоба и доволно броя монетите. Каквото и да е обяснението за изгубените килограми, поне желанието ми се изпълни. Повече няма да ям овесени ядки.