Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Излизам развеселена от „Бутс“ и тръгвам през Нотинг Хил. Имам среща с брат си Ед в „Улси Касъл“, кръчма, в която сервират и разни неща за хапване. Както обикновено, съм закъсняла. Ускорявам крачка. Ед много държи на точността, а на мен никак не ми се иска да ми изнесе поредната лекция, преди да съм погълнала обичайната си доза джин с тоник. Истината е, че лекцията няма да ми се размине. Той ми позвъни вчера, защото искал „да поговорим“, което в превод ще рече, „да ми налее ум в главата“, като започне с „Още ли не си започнала с вноските за пенсия?“, което ви подсказва достатъчно що за човек е Ед.

И тъкмо когато завивам по улица, пълна с магазини и ресторанти, забелязвам нещо, което ме кара да се спра. Розови, сатенени, остри, та това са най-страхотните обувки, които съм виждала. Изложени са на витрината и чакат някой да мине и да ги хареса.

Отстъпвам крачка назад, за да видя името на магазина — „Сигърсън Морисън“. Сърцето ми трепва. Обожавам тази марка. Винаги имат страхотни обувки. Които изобщо не са ти по джоба, Хедър, обажда се тънко гласче в главата ми. Бодва ме разочарование. Какво толкова, просто ще погледна. Навеждам се по-близо и забелязвам надписа „75 % намаление“.

Сърцето ми подскача. Не съм луда по пазаруването, но понякога ме обзема физическа нужда да се хвърля в пробната на „Н&М“, награбила камара дрехи. Често пъти ми се случва да не купя нищо, но ми е достатъчно да знам, че съм си набелязала нещо. Това е нещо като чувство за притежание, знаеш, че го искаш, че е твоето, но, от друга страна, не си обвързана с него. Все едно, че си сгодена.

Затова пък с обувките е различно. Те са моята слабост. Дрехите могат да направят дупето ти голямо, да смалят циците ти, с някои коремът ти изпъква, обаче един хубав чифт обувки винаги си остава хубав, независимо дали си изяла цял пакет шоколадови бисквити. Но пък има една уловка — изобщо не ти излиза евтино. Както казва Лайънъл, нищо не ти се дава даром.

Затова има разпродажби, прошепва предателското гласче в главата ми. Този път става въпрос за седемдесет и пет процента.

Поглеждам колко е часът на мобилния. И без това съм закъсняла. Ед ще чака. Колебая се, след това посягам към дръжката на вратата. Какво толкова? Ще ми отнеме няколко минути.

В магазина цари забележителен хаос. Тълпа жени се блъскат за размери, размахват лакти и колене, дърпат, теглят, блъскат се, обиждат се. По пода са разпръснати къси чорапки, търкалят се празни кутии, шашнатите продавачки се стрелкат между жените, които се опитват да се огледат, сумтят и мърморят, когато някое от момичетата се опитва да въдвори ред.

Леле! Жените са опасна работа. Мъжете са готови да убиват за страната си, ала жените са готови на убийство заради чифт тюркоазени сандали на висок ток с каишка през глезена.

Промъквам се към полиците с обувки и започвам да се оглеждам за розовите сандали. Когато най-сетне откривам размер трийсет и осем, забелязвам един-единствен светлозелен чифт, който не става за нищо. Обзема ме разочарование. Затова пък на четирийсети номер има поне шест чифта от същите. Посягам към една от обувките и си казвам, че ако й сложа стелка, може и да се полича.

— Мога ли да ви помогна, госпожо?

Една от продавачките се е приближила до мен. Тя е от онези надутите, които ги назначават в разни дизайнерски магазини и изглежда специално ги учат как да те оглеждат критично от главата до петите, така че ти се приисква да купиш нещо, за да им докажеш, че можеш. Сигурно, хрумва ми ненадейно, това е тактиката им.

— Не, благодаря — отвръщам из и забелязвам, че не просто държа обувката, ами я милвам. — Просто ъъъ… разглеждам.

— Страхотни са, нали? — прошепва като вещ конспиратор тя. — При това са на седемдесет и пет процента намаление. — Тя извива очи към тавана, сякаш не може да повярва.

— Да… наистина са страхотни — съгласявам се аз. Това е моята обувка, най-красивата обувка, мечтаната обувка, великолепна, безупречна, съвършена, обувката, за която съм мечтала през целия си живот.

— Да ви донеса ли и другата, за да пробвате? — предлага тя. Оставям я на полицата и се усмихвам тъжно.

— Нямате моя номер.

— А кой е вашият?

Както и повечето продавачки на процент, тя не се отказва лесно. Само че в случая дори тя не може да сътвори чудо.

— Трийсет и осем — отвръщам аз.

Всичко се случва в миг. Едва съм произнесла номера, и лицето й се сгърчва, а жадните за комисиона очи помръкват.

— За съжаление това се оказа най-разпространеният ни номер.