Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Не е късмет. — Сърцето ми бумти. — Нещо повече е. Очаквам той да каже нещо, но Ед ме наблюдава объркан.

— Извинявай, Хедър, но нищо не разбирам — отвръща най-сетне той. — Какви ги говориш?

Колебая се. Точно това е проблемът. Не съм съвсем сигурна какви ги говоря. Прехапвам устни и се решавам.

— Ед, ако ти разкажа нещо, обещаваш ли да не ми се смееш?

— Това вече е лесна работа — отвръща остро той. — Нали не си забравила, че нямам чувство за хумор? — Той намеква за онова, което му казах, докато се карахме един път. Сигурно никога няма да го забрави.

— Може би просто съм ужасно тъпа, но… — Млъквам и въздишам шумно. — Не, забрави, беше глупаво.

— Моята малка сестричка да каже нещо глупаво? — Той отново насочва вниманието си към играта.

Колебая се. Сигурно ще си помисли, че съм пълна идиотка. Но той, така или иначе, ме има за идиотка.

— Виж, цялата работа е… — Поемам си дълбоко дъх. По дяволите! Просто го кажи, Хедър. — Всичко, което си пожелавам, се сбъдва — казвам аз.

Само че не съм го казала достатъчно високо. Думите ми се заглушени от рев, последван от подсвирквания и ръмжене, които преминават в тихо разочаровано ръмжене.

— Мамицата им! На косъм — съска Ед. — За малко да вкараме гол.

— Ти чу ли какво ти казах?

— Извинявай, малката. — Той поставя ръка върху коляното ми. — За момент се разсеях. Казваше нещо за пожеланията…

Виждам, че ми се подиграва, но настоявам. Истинско облекчение е да разкажа на някого онова, което ме измъчва от дни.

— Не са просто пожелания. Много повече е. — Като го казвам, наистина звучи безкрайно глупаво. — През последните няколко дни се сбъдват дори най-дребните неща, които си пожелавам.

— Нали знаеш какво казват? — отвръща той и допива джина с тоник.

— Какво? — питам учудено аз.

Ед сдъвква леда и ме поглежда напълно сериозно.

— Внимавай какво си пожелаваш.

— Да внимавам ли? — питам озадачена аз. Случило ми се е най-вълнуващото и невероятно нещо, а брат ми разправя да съм била внимавала. Като го знам какъв е, защо ли изобщо се учудвам?

— Помисли за последствията. Мислим си, че знаем какво искаме, но така и не сме наясно, докато не го получим. А когато все пак го получим, разбираме, че не сме го искали истински, но тогава вече е прекалено късно. — Той се усмихва. — Помниш ли например как едно време ми се искаше да ми остане малко време, докато двамата с Лу планирахме сватбата? Тогава се разболях от грип и прекарах цялата седмица вкъщи. Не беше много приятно.

— Ед, аз ти говоря напълно сериозно. — Примерът му има доста общо с онова, което ми се случваше през последните дни. — Говорим за нещо много повече.

Той ме поглежда изпод гъстите си вежди.

— Ти добре ли си?

— Много добре. И не съм болна от грип — добавям нетърпеливо аз.

Той вдига примирено ръце.

— Добре, съжалявам, но я стига, нали не очакваш да приема онова, което казваш, сериозно? Стегни се — сумти той. — Как е възможно желанията да се сбъдват?

Стисвам зъби. Той наистина прекали.

— Добре, накарай ме да си пожелая нещо — сопвам се аз.

— Хедър, моля те, спри с глупостите. Ставаш смешна — въздиша Ед както винаги, когато е подразнен.

— Ето виждаш ли? Притесни се — сопвам се аз.

— Да се притесня ли? — подиграва ми се той. — Защо трябва да се притеснявам? Защото сестра ми неочаквано е открила, че притежава магически сили ли?

След тези думи се изсмива. Прави така още от времето, когато бяхме малки и стискаше и двете ми китки в едната си ръка, за да ме гъделичка, докато не започна да му се моля за пощада. И сега, както и тогава, се вбесявам.

— Добре, след като ти е толкова смешно, защо не се включиш в играта? — предизвиквам го аз. — Да не би да се страхуваш, че ще докажа, че грешиш?

Брат ми е от хората, които не успяват да подминат предизвикателство. Годините, в които играехме заедно монопол, са ме научили, че той обожава да печели. Също толкова обича да се оказва прав. Само че аз също обичам.

— Щом настояваш… — отвръща бързо той. Замисля се за миг и щраква с пръсти. — Мачът — заявява доволно той.

— Какво мачът? — питам аз.

— В момента резултатът е един на един, а остават по-малко от пет минути… — Той посочва екрана на телевизора. — Трябва да отбележим гол срещу Франция, за да спечелим шампионата.

— Да, сигурно — отвръщам с досада аз. — Кои сме ние? — Както вече ви казах, нямам никаква представа от футбол. И ми е много добре.

— Англия — сумти Ед. — Къде ти е умът?

— Е, и? — питам аз.