Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Ходих в Бат този уикенд. Той беше в чудесна форма. — Опитвам се да извъртя въпроса с надеждата той да не забележи.

— Сигурно все още не е започнал диетата?

— А ти как мислиш? — Радвам се, че не съм единствената, на която Ед чете лекции. На Лайънъл открай време му се говори, че трябва да намали теглото си, но той, разбира се, не слуша.

Ед се мръщи и клати глава.

— Трябва да престане с мазнините и да се храни здравословно. Говоря ти сериозно, сестричке. — Поглежда ме така, сякаш аз се каня да му противореча. Няма такова нещо, той винаги е толкова сериозен. — С всички тези млечни продукти и кърваво месо, дето лапа, холестеролът му сигурно е убийствен.

— Кажи как е Лу? — Прехвърлям се на съпругата му. Лу е бременна в шести месец и е много готина. Учителка е в детска градина, ходи в розов клин и може да рецитира „Хари Потър“ като стихотворение, има обеца на едната ноздра и обожава филми на ужасите. Нямам никаква представа как брат ми е успял да убеди тази умна и забавна жена да го вземе за съпруг.

— Вече не й става лошо, слава богу, затова пък Борис я рита до посиняване — отвръща начумерен той.

— Значи вече знаете, че ще бъде момче? — питам развълнувана аз. След това се усещам. — И ще се казва Борис, така ли?

— Не ставай смешна. Не, разбира се — сопва ми се той. — Искахме полът да е изненада, но Лу настоява да му казваме Борис — на Борис Карлоф, който играе Франкенщайн — обяснява той и въздиша. — Очевидно всички майки дават разни прякори на неродените си деца, което е същата безвкусица, като да кръстиш колата си…

Много обичам брат си, но понякога ми идва да го застрелям. Вечно намира за какво да мърмори. Знам, че тайничко е във възторг от бебето, но никога няма да си признае. Просто много обича да мърмори.

— Да пийнем по нещо? — питам весело аз с надеждата да го развеселя, като предложа по един джин с тоник.

— Ако имаме късмет — недоволства той и ми подава десетачка. — Опитвам се да привлека вниманието на бармана от двайсет минути.

Както вече ви казах, брат ми е човек веселяк.

Отчаяна от него, се обръщам към бара и веднага разбирам за какво става въпрос. От него ме делят скупчени мъже, протегнали празни халби бира в едната ръка и банкноти в другата. Така няма да стане. Нареждам се унило на опашка.

След миг мъжът зад мен ме докосва по рамото.

— Обслужиха ли ви? — пита той и ми показва празната си чаша.

— Ще ми се — въздишам аз и клатя глава. И в този момент се случва вещо странно.

Насред гълчавата и хаоса барманът се обръща и поглежда право към мен. Не към мъжете, които се блъскат пред мен, а право към мен. Срещам погледа му и усещам как цялата настръхвам. Той е плешив, дебел и минава петдесетте.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, какво да бъде? — пита той.

— Ами… — усмихвам се несигурно аз. — Два пъти джин с тоник с лед и лимон. Ако обичате — бързам да добавя. Не мога да повярвам какъв късмет извадих.

— Веднага — намига барманът, грабва две чаши и се заема. След няколко минути се врътвам към зазяпалия се в мача Ед, погълнат от играта като всички други мъже в кръчмата.

— Я виж ти, много бързо — отбелязва доволно той и поема чашата, без да откъсва очи от екрана.

— Направо няма да повярваш какво се случи — съскам аз. — Обслужиха ме преди останалите.

— Това е то женският чар! — Отпива от напитката и продължава да зяпа телевизора.

— Не е това, беше много странно.

— Как така странно? — Той се намръщва, когато тълпата се сбутва, за да влязат нови клиенти, и притиска напитката до гърдите си, за да не я разлее. — По дяволите, тук е истинска лудница.

Усещам нечий лакът върху рамото си и въздишам.

— Знам. Как само ми се иска да седнем някъде.

Едва изрекла тези думи, и двойката до нас се надига, за да си вземе връхните дрехи. Направо не е за вярване. Гледам слисана как жената допива последната глътка вино и си слага гланц за устни, а мъжът прибира цигарите в джоба си. Не е възможно да си тръгват. Тръгват си!

— Ние ставаме. Искате ли да седнете? — обръща се мъжът към мен. Не към Ед, към мен.

Усещам как главата ми се замайва.

— Ами, благодаря — усмихвам се аз с благодарност и поглеждам Ед. Той също не може да повярва. Настанява се бързо на единия празен стол, след това подръпва крачолите на панталона, за да му бъде по-удобно.

— Невероятен късмет.

Без да кажа и дума, се настанявам. Мислите ми препускат. След всички съмнения за суеверия и късмет случките се подреждат като във филм: празното място в метрото, нямаше опашка в „Старбъкс“, пакетчето самобръсначки, мястото за паркиране, Гейб отговори на обявата ми във вестника… Образите започват да се смесват, губят реда си, излизат и други дребни неща… Връщах се от Бат и нямаше задръстване, закачих си якето на свободно място, открих съвършения чифт обувки моя номер. След това се оказаха намалени още повече. Сервираха ни в бара, след това успяхме да седнем. Образите препускат все по-бързо и по-бързо и не мога да ги спра.