Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Работници.

Мразя работниците.

Замислям се дали да не пресека отново на другия тротоар и да се скрия зад паркираните коли, но с ъгълчето на окото си забелязвам, че съм закъсняла. Двама от тях са седнали на стената, пият чай и четат вестници. Вдигат поглед, когато приближавам.

Видяха ме.

— По дяволите. — Навеждам глава, но вътрешно започвам да се възмущавам. Защо не си гледат работата и не оставят жените на мира? Просто не е честно. Как ми се иска да знаеха какво е някой да точи лиги след теб. Минавам покрай тях и очаквам неизбежните подвиквалия като „Горе главата, миличка, няма да ти излезе късметът“.

И знаете ли какво? Наистина не ми излиза късметът.

Не може да не са ме забелязали, казвам си аз, минавам покрай тях и не чувам нито едно подсвиркване. Затова пък наоколо се разнася шумът от удари с чук и ревът на бормашина. Озадачена вдигам поглед, за да срещна нечии поглед и да чуя „Я да ти видим циците“, но такова нещо няма… Никой не поглежда към мен.

Решавам, че така е най-добре, и продължавам. Чакам. Тръпна в неприятно очакване. Нищо. Увереността ми нараства. Забавям крачка и излъчвам гърди пред един полугол бачкатор, който бърка цимент. Дори не подръпвам минидънковата си пола. А той не ме и поглежда.

Чак тогава забелязвам първата страница на вестника, който двамата четат. С главни черни букви е написано:

Притискам уста с ръка, за да не се изкискам на глас. Тогава чувам гласа в главата си. „Ами ако всичките ти желания се изпълняват?“

Само че този път му обръщам внимание. Вече съм убедена. Колкото и да е странно и необяснимо, това е истинска магия. И в този момент, не знам какво ми става, но пъхвам пръсти в устата и подсвирквам. Забелязвам как двама от зидарите се изчервяват притеснени. Това е страхотно готин момент.

Става още по-хубаво.

Защо не се отворят райските врата и до края на седмицата да си живея заобиколена от приятни изненади? Бурканчетата с крем против бръчки досега не са ми помагали, но като се огледах внимателно, може и да са дали някакъв резултата. Обеци, които си мислех, че съм изгубила, които търсих на ръце и колене, неочаквано се оказват паднали под възглавниците на дивана, сякаш излезли като зайци от шапката на фокусник. Дори косата ми, с която всеки ден се боря по четирийсет и пет минути, изведнъж е станала лъскава, не се къдри и има доста приличен вид.

Едно по едно десетките желания, които измислям всеки ден, без дори да се замислям, започват да се сбъдват. Отначало бяха само малки неща. Изкуственият ми тен не става на резки около глезените. Оказва се, че любимият ми сандвич в „Марк и Спенсър“ не е свършил. Когато пусна телевизията, се оказва, че има промяна в последната минута и вместо програми за турбини, дават филм, който съм искала да гледам от много отдавна.

И това не е всичко.

Тук започва най-хубавото. Вместо случайни пожелания започвам да си намислям разни неща. Пробвам дали ще стане, като си пожелая нещо целенасочено. Нищо кой знае какво. Честно казано, чувствам се нервна, защото подобни неща не ми се случват непрекъснато. Не си пожелавам Бенисио дел Торо да намине, за да ми направи масаж (може да си пожелая подобно нещо по-късно), но засега резултатите са зашеметяващи.

Вземете сладоледа, например.

Никога не съм можела да изям една или две лъжици, а след това да го пъхна обратно във фризера. Открай време изяждам цялата кутийка и после съжалявам, защото ми става лошо и трябва да разкопчея най-горното копче на дънките. Затова пък вчера, когато пробвах теорията си, като излапах цяла кутия белгийски шоколад, докато гледах „Закуска в Тифани“, не ми стана нито лошо, нито се наложи да си разкопчея копчето. Все едно, че не бях изяла сладоледа. Невероятно.

Още по-невероятно нещо се случи днес, когато отидох да си купя нова кутия и разбрах, че не ми се яде сладолед. Странно, защото след като знам, че мога да го изям без всякакъв проблем, удоволствието го няма. Вместо сладолед си купих банани.

Да не забравя да ви кажа за времето. Винаги когато си изправя косата, започва да вали. Няма изключения. Не и тази седмица. Цялата седмица беше топло и сухо и косата ми не се накъдри нито веднъж. Всеки ден изглеждаше страхотна.

Най-хубавото са светофарите. От Литъл Венис до Елефант и Касъл нито веднъж не ме хвана червен светофар. През последните дни непрекъснато светва зелено и аз минавах, без да чакам. По този начин е много по-приятно да се шофира в Лондон. Като изключим глобата, която ми лепнаха на Имбанкмънт (свикнала съм да чакам в задръствания и не си дадох сметка колко бързо карам, докато полицаят не ме спря), но това бяха само три точки от талона ми и глоба от шейсет лири…