Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Новината е страхотна. Невероятна, Хедър — напомня ми той. — Просто върхът.

Не мога да повярвам. Шефът ми съвсем се е смахнал. Най-сетне му се сопвам:

— Брайън ще престанеш ли? Няма ли да ми кажеш какво му е хубавото, когато ти искат един куп пари?

— Кой ти е казал, че ми искат?

— Ти ми каза. Миналата седмица. Не помниш ли разговора във вана, когато спомена, че можело да се наложи да ме освободиш?

— Това е минало-заминало — отвръща небрежно той и размахва ръка във въздуха. — Много неща могат да се случат за една седмица. За една седмица, както дължиш много пари, може да се окаже, че ти предлагат много пари. Особено ако става въпрос за клиент като херцогът на Хърли, чиято дъщеря е тръгнала да се омъжва.

— Говориш за лейди Шарлът? — прекъсвам го аз.

— А-ха.

— Русата шавливка, дето снимката й е вечно в списанията ли?

— А-ха.

— Тази седмица я бяха снимали на някакъв купон с Парис Хилтън. Тези двете са като близначки — клатя глава аз.

— Само че глезените на лейди Шарлът са по-дебели — доверява ми Брайън шепнешком. — Приятелите ми папараци разправят, че краката й били като на мъж.

— Ами? — шепна аз.

— Да — кима компетентно Брайън.

— Не е възможно да се жени. Нали е само на двайсет и една, не повече.

— И шестнайсет да е, пет пари не давам, стига всичко да е законно.

В този момент се усещам.

— Какво? Искаш да кажеш… ние ли ще снимаме на сватбата й?

— Ние с теб, малката. След три седмици!

— Не е ли малко бързо? — Не знам какво друго да кажа.

— Очевидно всичко е решено в последния момент, тихо и покрито, защото не искат пресата да научи. Херцогинята се обади. Звънна и преди няколко дни, беше съвсем неочаквано. Помни ме от шейсетте.

Веднага ставам заядлива.

— Значи знаеш от няколко дни.

Той вдига ръка, за да се защити.

— Трябваше да си мълча. Не беше сигурно и не исках да ти давам напразни надежди.

— Брайън, това е страхотна новина! — Невероятно щастлива съм, затова скачам от пейката и го прегръщам.

— Това е истинско чудо! — възкликва той, а аз го прегръщам развълнувана.

Нали исках да стане чудо? Ето го и чудото. Някакво раздвижване прекъсва мислите ми.

— Булката пристига. — Поглеждам към хората.

Брайън е застанал на пръсти, за да надникне над главите им.

— Не, някакъв идиот са го полели с нещо. — Той се смее презрително.

Надничам през рамото му и забелязвам идиота. Та това е Джак, бъдещата рокзвезда. Само че този път не ми се вижда толкова красив. По лицето му се стича напитка, капе по ризата му и подозрително прилича на водка с боровинков сок. Той се опитва да каже възмутен нещо. Нали ми се искаше някой да го постави на мястото му.

— Гаден измамник! — Това е гласът на русото момиче с тясната черна рокля. — Ти за какъв се мислиш? За жребец ли? Не че имам нещо против, но само устата ти е голяма, а оная ти работа е като…

— Сбръчкан кренвирш? — предполага Джеймс. Той слуша разказа ми, без да откъсва очи от мен.

По дяволите, Хедър.

Първата ни среща започна толкова съвършено. Вместо да се чудя какво да облека, се спрях на първото, което пробвах: рокля от тъмнолилав сатен, която открих в магазин втора ръка преди няколко месеца, която страхотно отива на новите ми розови обувки. Вместо бижута си вдигнах косата с малките лъскави шнолки, които са в чекмеджето ми от цяла вечност, но така и не бях събрала кураж да си ги сложа.

Обикновено не пробвам нови неща — изправям си косата и я зализвам със серум, но този вечер ми се искаше да се понаглася. Много ми се искаше да съм различна, да се погледна в огледалото и да видя нещо по-различно от Хедър в дънки и тениска, бившето гадже на Даниел с дебелите крачета и щръкналата къдрава коса, а зашеметяваща Хедър, приятелката на Джеймс със секси рокля и красива прическа, затова се направих както бе показано на една снимка във „Вог“ и ако искате вярвайте, но се получи. Получи се чак до малките къдри, увиснали над ушите.

Джеймс ме взе точно в осем и таксито ни докара в този великолепен малък италиански ресторант в Сохо. Оберкелнерът ни поведе към маса със запалена свещ, закътана в романтичен ъгъл на градината, сервитьорът ми наля леденостудено шампанско, а Джеймс ми каза, че изглеждам страхотно. След това настана мълчание.

Не говоря за дълго неловко мълчание, а по-скоро за напрегнато мълчание. По време на това мълчание погледите ни се преплетоха и той ми се усмихна, а аз се изчервих и се почувствах като истинска флиртаджийка.