Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Затова запълних мълчанието, както винаги правя, когато съм неспокойна, с приказки. Най-лошото е, че започнах да говоря за първото, което ми дойде наум, по-точно, смешката с Джак, бъдещата рокзвезда. И пениса му.

Поглеждам Джеймс и ми се иска да се скрия под масата.

— Там е работата, че вече не мога да си спомня… — опитвам се да се измъкна аз. Отпивам голяма глътка шампанско. Хайде, Хедър, измисли какво да кажеш. Нещо забавно. Нещо, което да покаже, че не си някоя глупачка, която мисли единствено и само за пениси. Опитвам се да измисля. Хайде, мисли, мисли!

И в този момент ми просветва.

— Чета страшна книга.

Той ме поглежда с интерес.

— Коя?

— Много е хубава. — Поглеждам го в очите, готова да разиграя асото си. — Казва се „Животът на Пи“. — Опитвам се да не се усмихна триумфално, но ми е безкрайно трудно. Бързото мислене не е за мен.

— Да, отзивите бяха изключителни. — След това, направо не е за вярване, той сбръчква нос. — Истината е, че не можах да преглътна първите две глави.

Сърцето ми се свива.

— Не можа ли?

— Не. Накрая се отказах. Трябваше да упорствам прекалено много. Очевидно подобни четива не са за мен. — Той се пресяга през масата и ме погалва по ръката. — Кажи ми, какво ти хареса в нея?

Тъкмо отпивам нова глътка шампанско. Мехурчетата гъделичкат носа ми и аз потискам кихавица.

— Ами…

Господи, тази моя голяма уста.

— Ами…

Опитвам се да кажа нещо. По дяволите. Трябваше да си приказвам за размерите на пенисите.

— Защото много ми пасна, когато подпрях с нея масичката за кафе — отвръщам аз. — Малко се клатеше. — Усмихвам се нервно.

Джеймс обаче мълчи. И не се смее. В очите му няма и помен от усмивка.

— А, ясно.

Струва ми се озадачен. Следва ново мълчание. Само че този път е доста неловко. И този път аз не се опитвам да го запълня.

Добре че сервитьорът пристигна, за да ни вземе поръчката и да предложи специалитетите на заведението.

— Има пилешко, телешко, заек, паста, ризото и десетина вида салати…

— Всичко ми се струва чудесно — отвръща Джеймс. — Какво предпочиташ, мила?

Мила ли каза?

Каза го толкова небрежно, толкова естествено, с толкова обич, сякаш го изричаше непрекъснато и дори не забеляза.

Само че го каза.

В този момент притесненията ми се изпаряват. Не мога да повярвам. Той е толкова мил. Жените чакат години наред някой мъж да се обърне към тях така интимно, а Джеймс ме нарече „мила“ още на първата ни среща.

— Наистина всичко ми се струва вкусно — отвръщам аз, сякаш не се е случило нищо необикновено, въпреки че ми се иска да се изстрелям към тоалетната и да се обадя на Джес по мобилния. Само че тази вечер тя е на първата си среща с Грег. А дори да не беше, аз съм на трийсет и би трябвало да се държа като зряла жена.

Изпъвам гръб и отправям на Джеймс изискана усмивка на опитна жена, или поне така си мисля.

— Аз съм вегетарианка — отвръщам хладно. — Според съквартиранта ми съм риботарианка, защото ям риба…

— Ти сериозно ли говориш? — прекъсва ме ококорен Джеймс. Тъкмо започвам да се чудя какво толкова съм казала, когато той чуква чашата си в моята. — И аз съм вегетарианец.

— Какво невероятно съвпадение. — Той наистина е съвършеният за мен мъж, казвам си аз. Поглежда ме така, че започвам да се чувствам замаяна, а този път шампанското не е виновно.

— Кажи какво предпочиташ, леща с ядки или по-скоро бързаш да стоплиш в микровълновата някоя готова порция макарони със сирене?

— Второто, разбира се — усмихвам се аз. — Мразя ядки. Имам алергия от тях.

— Не може да бъде! И аз!

— Сериозно?

— Не, не е вярно. — Той се усмихва и клати глава. — Но мога да не ги ям, ако предпочиташ.

— Не ме притесняват — смея се аз. — Всичко е наред. Харесваш ми такъв, какъвто си.

Протяга ръка и докосва пръстите ми, които са се впили в чашата шампанско.

— Наистина ли?

Поглеждам ръката му, покрила моята, и усещам как потръпвам.

— Наистина.

Сервитьорът се прокашля, за да привлече вниманието ни.

— Избрахте ли? — пита търпеливо той.

Джеймс затваря менюто, без да пуска ръката ми. Обръща се към сервитьора, отправя ми ленивата си усмивка и пита:

— Бихте ли приготвили една порция макарони със сирене?

Става все по-хубаво и по-хубаво. След вечерята, за която Джеймс настоя да плати, пием капучино и похапваме тирамису в бар „Италия“, кафене в Сохо, след това се качваме на такси, за да се приберем. Това му е хубавото, когато излизаш на среща със съседа: прибирате се заедно.