Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Силно мяукане привлича вниманието ми. Били Смит се появява от сенките. Не, не съм разочарована. Поемам котката на ръце, забождам нос в оранжевата козина и заключвам вратата.

— Леле, това място е много шантаво.

Неделя сутрин е и двамата с Гейб закусваме в едно кафене в Хампстед. Въпреки че грее слънце, леден вятър обръща страниците на вестниците. Загръщам се с жилетката си и се смея.

— Говориш като турист.

— Защото съм турист — усмихва се той, оставя ножа и вилицата и сръбва от капучиното. Проследявам погледа му през заведението, към традиционната червена телефонна кабина на ъгъла, тясната калдъръмена улица, опасана от викториански къщи, и премествам поглед към парка на Хампстед. Не мога да отрека, че тук е невероятно красиво, също като във филм на Ричард Къртис.

— Значи това е паркът?

— Хампстед. Много е известен.

— С какво е известен? Какво правите там?

Добър въпрос.

— Нали се сещаш — отвръщам неопределено аз. — Ходим на разходка, пускаме хвърчила…

— Пускате хвърчила ли?

— А-ха — кимам аз, развеселена от изражението му.

— Вие англичаните имате странни традиции.

— Какви странни традиции?

Той извива очи, сякаш има прекалено много неща, които трябва да се изброят.

— Първо, карате от лявата страна.

— Да се кара отляво не е странно. Странно е, че вие карате отдясно.

— Както и останалата част от света — изтъква той.

— Ами австралийците? — опитвам се да го оборя аз. — Ами Индия, ами Нова Зеландия и… — Май няма други страни. — И много други места — не се предавам аз, а той ме гледа с извити вежди.

— Освен това ходите до едното място — продължава той. — Баровете ви — а, извинявай, пъбовете — са пълни с мъже и почти никъде няма да видиш жена. Непознати ти казват, че денят е прекрасен, въпреки че вали и е кучешки студ насред юли месец…

По този въпрос няма какво да кажа.

— Ами опашките!

— Така е любезно — опитвам се да се защитя аз.

— Шантава работа — отвръща той. — Стоите в редичка и ако някой застане най-отпред, никой не казва нищо. — Клати глава, стиска ножа и бодва храната. — Да не говорим за боба, накиснат в кечуп…

Досега не обръщах особено внимание, но той прекали.

— Говориш за печения боб на „Хайнц“ ли? — питам настръхнала аз. — Ти не обичаш ли?

— А ти шегуваш ли се? — Той сумти намръщен. Импулсивно посягам през масата, загребвам от чинията му и лапвам хапката.

— Ммм — муча аз и се опитвам да докарам звука също като Сали, когато се преструва, че получава оргазъм в „Когато Хари срещна Сали“. — Ммм.

— И още нещо.

— Какво?

— Британските жени — дали да не кажа котенца?

— Какво те?

Той грабва част от вестника и се скрива.

— Луди. До една.

Това е едно от най-изумителните неща в живота. За две седмици в живота ти се появява човек, за чието съществуване дори не си предполагала, настанява се в дома ти, заедно ползвате дистанционното за телевизора и четете неделните вестници. Двамата с Гейб сме като стара семейна двойка — той чете спортните страници, а аз чета модата. Кой да предположи?

Невероятно е, най-вече за мен, защото аз много държа на ритуала си в неделя сутринта. Най-много обичам да седна в някое кафене, да прочета списание „Стайл“, докато похапвам пухкави бъркани яйца — и за разлика от повечето хора, които предпочитат да са на двойки, — обичам да се наслаждавам на неделните сутрини сама.

Добре де, може и да съм странна, но съм си такава. Приятно ми е, че не се налага да се карам с някой за страниците на вестника и да чета вече смачканите, прочетени от него части. Обичам да разтворя вестника на масата, без да се притеснявам, че някой ъгъл ще се накисне в пържените му гъби. Не обичам да ме разсейват с приказки, предпочитам да си седя мълчаливо, зачетена в нещата, които ме интересуват. Това е едно от удоволствията ми в живота.

Точно тази неделна сутрин се сблъсках с объркания Гейб в кухнята. Почувствах се виновна. Той бе чужденец в непозната страна, а аз нито веднъж не му предложих да го разведа из квартала. Не че той не познава никого. Нали чичо му живее тук? Само че, както Ед винаги казва, роднините са за Коледа. С тях човек се вижда веднъж в годината.

Затова направих невероятна жертва и го поканих на закуска.

Довършвам бърканите яйца и наблюдавам как Гейб поглажда разсеяно брадичка, докато чете спортната страница. Най-сетне се отпуска назад и оставя вестника.

— И така — казва той. — Не каза как мина снощи.