Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Сигурна ли си?

— Напълно — отвръщам уверено аз. — Трябва да занеса в банката протокол от полицията, така че веднага ще се заема с тази досадна работа. — Браво. Едва ли това беше най-добрият начин да прекарам неделния следобед.

— Добре… — Той замълчава за момент, след това срамежливо добавя: — Виж, не знам дали те интересува, но по-късно ще се срещна с чичо в един комедиен клуб. Той предложи. Тази вечер участието е свободно и малко практика ще ми дойде добре… Та ако искаш, заповядай.

Искрено съм поласкана от поканата му, но самата мисъл да се завра в комедиен клуб е ужасна. Добре че си имам извинение.

— Благодаря, но имам среща с Джеймс — напомням му аз.

— А, да, забравих… Жалко. — Мога да се закълна, че за момент в очите му проблесна разочарование, но той бързо ги прикри, усмихна се и каза: — Ще остане за някой друг път.

— Добре — кимам аз и нямам никаква представа как ще успея да се измъкна следващия път.

— Ще се видим следобед. — Гейб пристъпва към мен и тъй като предполагам, че иска да ме целуна, подавам едната си буза. Само че не се получава, носовете ни се сблъскват и устните ни се докосват. И двамата отскачаме като попарени.

— О-па! Извинявай — смея се притеснена аз.

— Не се извинявай, беше една неочаквана целувка. — Гейб се ухилва, но съм сигурна, че се чувства не по-малко неловко от мен.

— Ами, чао — бързам да кажа аз.

— Чао… чао. — Той маха с ръка.

Оставам сама на тротоара и го наблюдавам как поема към парка и се смесва с останалите хора, тръгнали да се помотаят. Искрено му завиждам и на ум проклинам крадците, които ми тдигнаха чантата. След това, най-неочаквано си спомням какво каза Ед, докато бяхме в кръчмата: „Внимавай какво си пожелаваш.“ Кой знае защо думите му ме притесняват. Да не би когато си пожелах да спечеля от лотарията, да съм предизвикала събитията и заради това да са ми откраднали чантата? Да не би защото бях поставила лотарийния билет в портфейла?

Да не би просто да съм си пожелала да спечеля от лотарията, а не да запазя спечеленото?

В същия момент усещам как ме обзема познатата паника. Става въпрос за отговорност. За страх. След това се овладявам. Стига, Хедър, откога започна да слушаш приказките на брат си? Чувствам се глупаво, защото изобщо съм обърнала внимание на нещо казано от него, и решително се отправям към метрото.

— Хареса ли ти филмът?

Двамата с Джеймс сме на втората си среща — ходихме на кино — и сега сме в „Рейндж Роувър“-а, прибираме се, той е зад волана, аз съм се настанила до него и се старая да не зяпам широките му рамене, правия гръцки нос и челюстта, заради която всеки холивудски актьор би дал живота си.

— На мен много ми хареса — отвръща той, отклонява поглед от пътя и забелязва, че съм го зяпнала.

По дяволите.

— Рене беше забавна, а онзи момент с момиченцето… — Той избухва в смях. — Голям майтап.

Чувствам се като котката, която най-сетне е успяла да докопа прословутата сметана. Този мъж не само че е красавец, ами обича романтични комедии. Представяте ли си? Мъж, който харесва романтични комедии. При това не е гей. Спомням си как едно време двамата с Даниел се карахме заради „Бриджет Джоунс“ и „Тънка червена линия“…

— Ами ти, мила? — пита Джеймс и завива наляво по нашата улица. — Какво ще кажеш?

Ще кажа, че си пред къщата ми и се чудя дали да те поканя на кафе, мисля си аз похотливо. Вместо това отвръщам:

— Страшен филм.

Той паркира, гаси мотора и се обръща към мен. Става тихо, защото нито радиото, нито двигателят работят и аз потръпвам нетърпеливо. Вместо да ме целуне, той казва:

— Трябва да ти призная нещо.

— Така ли?

— Да. — Задържа погледа ми. — Нямам кафе.

— Така ли? — Той така ми слиса, че не знам какво друго да кажа.

— Затова не знам как да те поканя.

Обзема ме разочарование. По гърба ми преминава тръпка, когато той протяга ръка, за да ме погали по бузата. Усещам дъха му и преди да разбера какво става, той вече ме целува. Леки целувки се посипват по ухото, по ключицата, по тила.

— Но мога да те поканя и без причина.

Той се отдръпва и аз усещам как дъхът ми спира. Опитвам се да кажа нещо и се усмихвам срамежливо и успявам да изграча:

— Можеш.

Това, разбира се, означава „да“. „Да“ и на целувките в коридора у тях, и когато ръцете му се плъзнаха по гърба на тениската, и когато ме подпря на радиатора, за да почувствам възбудата му…

Щях да кажа „да“, ако всичко това се бе случило.