Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Изведнъж се извива вятър и всички пускат ръце и се отдръпват, аз отварям очи и виждам над нас да прелита гълъб. Господи, имам чувството, че излизам от транс.

Поглеждам към останалите, забелязвам смутените им погледи, с които се опитват да си внушат, че нищо не се е случило, и инстинктивно разбирам, че нещо се е променило, Не около мен, а вътре в мен. Размърдвам рамене, вдигам глава към небето и пръснатите бели облачета, а след това си поемам дълбоко въздух. Трудно ми е да опиша всичко, без да прозвуча като жената в ластичния клин, ала се чувствам различна. По-лека съм. По-свободна съм.

Пъхвам бързо ръка в джоба. Ще хвърля пирена в реката… Само че… Обзема ме паника. Джобът ми е празен. Къде е пиренът? Опипвам джоба и ръчкам из ъглите. Вече не е скрит в хастара. Напълно слисана съм, докато обръщам джобовете наопаки. Трябва да е някъде тук. С ъгълчето на окото си забелязвам водещата церемонията. Тя ми се усмихва. Чувам в главата си гласа й: „В кръга на пречистването няма място за суеверия и безвкусни талисмани, Хедър.“

Не е възможно да изчезне просто така. Дали пък не е възможно?

— Изгуби ли нещо? — Брайън попива зачервените си очи с кърпичка.

— А, не… нищо — отвръщам аз. Поглеждам към жената, ала тя изобщо не гледа към мен. Дали не съм си въобразила?

— Какво ще кажеш за церемонията?

— Не знам какво да кажа. — Беше само преди няколко минути, а всичко изчезва също като думи, изписани върху пясъка. — Ами ти?

— Пълна алабалистика — отсича той подигравателно и издухва носа си. — Тази езическа сватба щеше да излезе велико на снимките — добавя той. — Ще направим суперснимки, особено на онази странна птица. — Той натъпква кърпичката в ръкава на сакото и хуква към щастливата двойка, за да щрака като истински папарак.

— Трябва да ти призная, че нямах никаква представа, че си толкова добър танцьор — закачам се с него аз по-късно, докато товарим нещата си във вана.

— Изобщо не съм танцувал. Отвлякоха ме — ръмжи Брайън и наднича иззад вратите. Хлопва ги, след това завърта дръжките. — Готово, няма повече. — Изтупва прахта от ръкава си. — Може ли да сменим темата?

— И за какво предлагаш да говорим?

— За теб.

— Какво за мен? — питам разсеяно аз и вадя мобилния си телефон от чантата, за да прослушам съобщенията. Знам, че Лайънъл е в сигурни ръце, ала искам да се уверя, че всичко е наред.

— Става дума за американеца, нали?

Вдигам стреснато поглед.

— Какво?

— Затова по лицето ти е изписан този поглед цял ден днес.

— Няма никакъв поглед — отвръщам разпалено аз, докато чакам знака на „Водафон“ да се появява на дисплея. Господи, толкова бавно се включва. С ъгълчето на окото си забелязвам, че Брайън ме наблюдава. — Намери си гадже и изведнъж стана експерт по връзките — мърморя аз. Най-сетне символът на „Водафон“ се появява и аз набирам 121.

— Не е нужно да съм експерт, за да разбера, когато някой е влюбен — отвръща той.

Толкова ли е очевидно?

— Имате едно ново съобщение.

Очаквам да чуя любезния глас на Розмари и трепвам рязко, когато строг глас излайва:

— „Обажда се Виктор Максфийлд.“

Сърцето ми започва да блъска оглушително. Той пък какво иска?

— „Току-що се върнах от риболов и открих писмото ти на бюрото. Мила моя, първото правило в журналистиката е да се увериш, че фактите са такива, каквито изглеждат. Истина е, че племенникът ми Габриел каза някоя и друга добра дума за теб, истина е, че по негово настояване проведох интервюто с теб. Само че той не е причината, поради която ти предложих работа. Предложих ти я, защото си безкрайно талантлив фотограф.“

Дъхът ми спира. Значи не ме е назначил заради Гейб. Аз съм „безкрайно талантлив фотограф“. Сякаш всичко около мен се завърта. Не, истината е, че съм безкрайно голяма глупачка.

— „Габриел може и да е любимият ми племенник, но «Сънди херълд» е вестник, награждаван многократно, и аз нямам намерение да те назнача на работа единствено защото този идиот е влюбен в теб.“

Какво?

Сякаш ме поразява светкавица. Той наистина ли каза онова, което чух? Не е възможно! Гейб да е влюбен в мен?

Виктор Максфийлд продължава да говори и аз се опитвам да чуя какво има да казва.

— „Всъщност, аз съм зает човек, трябва да се грижа за вестника, затова не приемам «не» за отговор. Незабавно престани с глупостите. Подготвяме статия за фестивала в Единбург и ни трябва фотограф там. В пет има полет от «Хийтроу» за Единбург. Когато ми позвъниш, искам да си на самолета.“