Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Свеждам отново поглед и забелязвам огромно кафяво петно на скута, а след това виждам празната пластмасова чашка, която все още стискам в ръка. Тъкмо навреме, защото и последната капка се изсипва върху мен. Браво! Това е направо върхът. Може ли да стане по-зле?

Очевидно може. След като кацаме — грешка, след като се забиваме, тръсваме и затътряме с пищене на двигателите по пистата, — аз оставам заклещена зад Брус и съм последната, която слиза от самолета. Това означава, че съм последната, която излиза на терминала, и последната, която ще се дореди до такси.

А пък вали.

Наблюдавам как капките попиват по розовите ми сатенени обувки и въздъхвам. Къде отиде хубавото време? Не е валяло от цяла вечност, откакто… Започвам да се опитвам да си спомня. От онази вечер, когато прогизнах и срещнах старата циганка, която ми даде пирена на късмета.

Усещам странно чувство. Чакай малко. Не само слънцето се е скрило, къде отидоха зелените светофари и празните пътища? Да не говорим, че пред гишетата в последно време вечно има опашки. Ами мястото до тоалетната на самолета? Ами последният сандвич? Ами единственото такси? Какво стана с кожата без бръчки? Какво стана с дните, в които косата ми беше все хубава? Нима тези дни са безвъзвратно отминали и на тяхно място…

Нещата са каквито винаги са били, казвам си аз. Така беше преди, нали?

Преди кое, Хедър? — нашепва предателското гласче.

И тогава разбирам.

Преди всичките ми желания да започнат да се сбъдват.

За момент оставам на тротоара, но усещам, че ми се вие свят. Това просто… не може да бъде, нали? Спомням си сватбата, как държах ръцете на хората от двете ми страни, странното усещане, изчезването на щастливия пирен… Разбирам какво става и усещам прилив на радост.

— Господи, каква опашка за такси — ахвам аз ухилена от ухо до ухо. — Ама тя е огромна.

Двойката пред мен се обръща подозрително.

— Освен това вали — ахвам отново аз. — Какъв кеф!

Още неколцина се обръщат към мен, сякаш съм луда, ала на мен не ми пука. Пет пари не давам, че ще са намокря цялата, че косата ми е полепнала по лицето, че струйки вода се стичат в гърба ми.

Усещам остра болка, когато някой блъска куфарчето си на колелца в крака ми.

— Много се извинявам — казва непознатият и очаква гневен отговор, ала аз се ухилвам доволно.

— Няма нищо — успокоявам аз човека. Повдигам крачола на панталона и виждам огромно червено петно, което ще стане синьо в най-скоро време. Това е просто чудесно. — Много обичам синините — заявявам доволно аз.

Непознатият се дръпва бързо тъкмо когато някакво такси спира на стоянката и гумите му разплискват локва, която ме изпръсква с мръсна вода. Поглеждам сакото. Вече не е кремаво, дъждът и калта са променили цвета му. Съсипано е. Няма да може да се оправи. Та това е фантастично.

Отмятам глава назад и избухвам в смях. Оставям дъждът да барабани по лицето ми, разпервам ръце и се завъртам, макар да съм съвсем подгизнала.

Никога не съм била по-щастлива.

Два часа по-късно съм седнала с кръстосани крака на леглото в хотелската стая, облечена в пухкав хавлиен халат, и съм увила главата си с кърпа също като тюрбан. В едната ръка държа панталоните, а в другата — сешоара на хотела. Прекарах двайсет минути надвесена над мивката с калъп сапун и четка, за да почистя петната от кафе и кал, а сега остава да ги изсуша и ще съм напълно готова.

Включвам сешоара и го пъхвам в единия крачол, за да изсъхне по-бързо, а след това посягам към плика, закачен на леглото. Накарах таксито да ме остави в „Маркс & Спенсър“, за да си купя бежови ниски лачени обувки (дължа извинение на Розмари — направо не е за вярване колко са модерни в момента, и практични), чифт чорапи, чадър и пакет от три чифта черни прашки. Вадя нещата и ги поставям на леглото. Май трябваше да купя бежови прашки заради цвета на костюма, но бежовите са толкова прости, а никога не се знае…

Какво не се знае, Хедър? — пита строго предателският глас.

Насочвам цялото си внимание към панталоните, които всеки момент ще пламнат. Нямам време за глупости. Не мога да седя и да си мечтая за Гейб и как двамата… Господи, пак започвам. Това е смешно. Зарязвам панталоните, свалям кърпата от косата и започвам ожесточено да я подсушавам. Независимо от чувствата ми Гейб е просто приятел и ако случайно се засечем на фестивала, надявам се искрено да приеме извинението ми и отново да станем приятели. Нищо повече. Искам да сме просто приятели. Нали не си забравила, че той си има приятелка? А след онова, което ми причини Даниел, няма да припаря до мъж, готов да изневери на гаджето си. Дори въпросният мъж да е мил, да прибира мокрите кърпи в банята и да не оставя пълен хаос след себе си, казвам си строго аз.