Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

След тези думи той прекъсва. Просто затваря.

Гледам „Нокиата“ неспособна да повярвам. Най-неочаквано се оказа, че имам работа в „Сънди херълд“ и вече са ми поставили първата задача — фестивала в Единбург.

Там е Гейб.

Заобикалям вана, отварям вратата и се качвам. Брайън е зад волана, дими с цигара и слуша радио.

— Всичко наред ли е?

Поемам си дълбоко дъх.

— Трябва да те помоля за една услуга.

— Какво ли не бих направил за теб?

— Ще ме закараш ли?

Той се усмихва.

— Разбира се. Къде отиваме? В Литъл Венис ли?

— Не, на „Хийтроу“.

Споглеждаме се. Няма нужда да обяснявам.

— В колко часа е полетът ти?

— След по-малко от час.

— Тогава включваме на първа космическа. — Той пали и ванът забръмчава. — Дръж си шапката. — Включва на скорост, гумите разпръскват чакъла и автомобилът полита сред облак прах.

Пътуваме към Лондон.

След като разказах на Брайън за съобщението на Виктор Максфийлд, разбрах, че той е неуспял пилот от Формула едно и бързото шофиране за него е истинско предизвикателство. Оказа се, че кара малкия ван също както Шумахер кара ферарито си. Моторът пищи отчаяно, цигара е провиснала на долната му устна, а той сменя скорости и шари из платната.

Причиняваме невероятна суматоха. Хората отскачат слисани, докато ванът с надпис „Завинаги заедно“ профучава покрай тях, а ние сме вперили погледи напред, облечени като за сватба. През повечето време не обръщам особено внимание на натовареното движение, защото непрекъснато поглеждам към часовника. Сърцето ми се свива всеки път, когато попаднем на червено или се наложи Брайън да набие спирачки пред някоя пешеходна пътека. Какво е това движение? Какви са тези ремонтни работи? Откъде се взеха толкова червени светлини?

След цяла вечност, или поне така ми се струва, забелязвам сивия терминал. Най-сетне, „Хийтроу“.

— Благодаря ти, Брайън — обаждам се задъхано аз, освобождавам предпазния колан и отварям вратата. Скачам на асфалта и краката ми се разтреперват.

— Дръж, за малко да го забравиш.

Брайън ми подава фотоапарата си. Дигиталния фотоапарат.

— Ще ти трябва. И това. — Вади черната чанта, в която е лаптопът. — Така ще можеш да пратиш снимките на фото-редакторката. Това е в случай, че решиш да останеш в Единбург по-дълго от предвиденото…

Отпускам се и спирам за миг, колкото да се усмихна.

— Брайън, просто не знам как да ти благодаря…

Той замахва с ръка.

— Хайде, малката. Ще изпуснеш полета. И янкито. — Той ми намига, потегля и се влива в трафика.

Още с влизането забелязвам опашката, която се вие от гишетата чак до бариерите на входа. А аз съм точно на входа.

Каква е тази опашка? Не ми се е налагало да чакам на опашка седмици наред. Поглеждам към часовника си и не знам какво да направя. Притеснението ми нараства. Мама му стара. Ще си изпусна полета. Виктор Максфийлд ще реши, че съм кофти човек, ще ме уволни и до края на живота си ще снимам дебели булки…

Опитвам се да се успокоя. Няма смисъл да изпадам в паника, казвам си аз. Забелязвам подхвърлен брой на „Ивнинг стадърд“, дръпвам го и се зачитам. Опашката бавно напредва. Изчитам страница след страница, докато най-сетне не попадам на вариациите в лихвените проценти и чувам:

— Следващият.

Сгъвам вестника и се втурвам към гишето.

— Най-сетне! — въздъхвам аз. — Вече се притеснявах, че ще изпусна полета.

Земната стюардеса пише нещо на компютъра и пръстите й пробягват бързо по клавишите.

— Имам резервация за полета в пет за Единбург — обяснявам аз.

Никакъв отговор.

Оставам да гледам главата й. Тя дали ме чу?

— Полетът е след малко — добавям аз на по-висок глас. Ново мълчание, след което тя най-сетне пита с безразличен глас:

— Име?

Най-сетне.

— Хедър Хамилтън. Госпожица — уточнявам аз.

— А-ха — измърморва тя и продължава да барабани по клавиатурата. Знам, че я вършат тази работа всеки ден, но не може ли да ни обърнат внимание поне когато бързаме.

Очевидно не могат.

Тя спира, за да въздъхне.

— Боже, струва ми се, че изпускате полета. Канят се да прекратят достъпа до самолета.

— Нали това се опитвах да… — избухвам аз. Спокойно, Хедър. Само спокойно.

— Ако побързате, ще успеете. — Тя ми подава бордна карта. — Вие сте на 75 F, до прозореца.

— Не, не мога да седя до прозореца. Става ми лошо по време на полет, затова трябва да съм до пътеката, а ако стане нещо и се наложи да скачаме от самолета, спасителните жилетка се раздават първо на хората до пътеката и изходът е по-близо…