Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Останалите пътници се споглеждат нервно, след това извръщат очи.

— Няма други места — отвръща стюардесата. — Освен това има опашка, така че ако нямате нищо против…

— Ама…

— Изход четирийсет и две. Разполагате с пет минути. — Тя ме поглежда с досада. Мама му стара!

Истински ужас е, когато се налага да тичаш на токчета, можете да ми вярвате. Глезените ми се кривят на всяка крачка. Профучавам през проверка на багажа и хуквам по движещата се пътека.

— Ау! — писвам аз, когато раненият ми глезен се подгъва. Стисвам перилата отстрани и поглеждам. Токчето ми се е счупило. Проклинам всичко, събувам розовата сатенена обувка, поглеждам я тъжно, ала си спомням, че на всяка цена трябва да се кача на самолета.

— Мама му стара!

Вдигам поглед към стюардеса, отправила се в обратната посока, която ме гледа в пълно недоумение.

— Джес! — писвам аз, докато тя подминава. — Какво правиш тук?

— Аз ли какво правя тук? За бога, стюардеса съм, какво, според теб, мога да правя тук? Току-що слизам от деветчасов полет и си отивам вкъщи, за да поспя.

Опитваме се да се наместим на лентите така, че да останем една до друга.

— Я кажи ти какво правиш тук?

— Имам полет за Единбург… — За малко да се спъна в куфарчето на някакъв бизнесмен и започвам да се извинявам. — Ще снимам за „Сънди херълд“. Дълга история — обяснявам аз и си спомням, че миналата седмица й пратих имейл за кавгата с Гейб и неочакваното му заминаване.

— Гейб не е ли на фестивала в Единбург? — извива вежди тя.

— Извинявай, Джес, трябва да вървя. Ще си изпусна самолета — прекъсвам я бързо аз и закуцуквам към изхода. — Ще ти се обадя.

— Давай, момиче — провиква се след мен тя. — А, Хедър…

Поглеждам през рамо, но тя вече е доста далече. След това изкрещява нещо, което не успявам да разбера. В отговор й махвам с ръка. Не съм сигурна какво точно каза, но ми се струва, че много приличаше на „Остави се на тръпката.“

Качвам се с последни сили на самолета и ме посреща напрегната атмосфера, дори враждебна. Всички редици пътници ме наблюдават злобно, докато куцукам към мястото си. Седемдесет и пет F. Че аз стигнах края на самолета. По дяволите, трябва да е някъде тук. Да не би да съм пропуснала…

В този момент виждам мястото.

То е в самия край, точно до тоалетните. Седалките са две. На едната се е отпуснал мъж с толкова грамаден бирен корем, че изглежда двоен — едната половина е от едната страна на облегалката за ръце, а другата е отдолу и се опитва да заеме съседното място.

Моето място.

Промъквам се покрай мъжа, сядам и затягам колана. Няма вече мечти за кожена седалка и красив непознат, за шампанско по пътя до Единбург. Затварям очи. Нищо, полетът е къс. Ако имам късмет, ще спя, докато кацнем.

— Виж ти, виж ти, настанихме се удобно, нали?

А, не, ако обичаш.

Акцентът е шотландски. Отварям очи и виждам, че съседът ми се хили.

— Здрасти. Аз съм Брус, а ти как се казваш?

През следващите петнайсет минути всичко върви сравнително добре, като изключим, че някой непрекъснато пуска водата в тоалетната, от която ни дели една стена, а Брус заспива и главата му климва на рамото ми.

— Какъв сандвич предпочитате, госпожо? С пилешко или шунка? — Стюардесата ми отправя добре отработена усмивка.

— Нямате ли вегетарианско меню? — питам любезно аз.

— За съжаление свърши. В този сандвич има маруля и домат — обяснява тя, докато оглежда анемичната франзела, увита в целофан. — Ако искате, извадете шунката.

— Не, благодаря. — Стомахът ми гневно ръмжи.

— Кафе или чай предпочитате? — продължава тя.

— Кафе, ако обичате.

Подава ми пластмасова чашка на поднос и налива гъста черна напитка, без да разлее дори капка.

Неочаквано самолетът се разтриса и подскача.

Какво по… Поглеждам стюардесата. Тя е напълно спокойна, поклаща се в удобните си обувки и продължава да налива. Успокоявам се и поемам чашата.

Ето, виждаш ли? Всичко е наред, казвам си аз. Нищо и никаква турбулентност. Няма защо да се притеснявам. Няма нищо…

Ау!

Без предупреждение самолетът полита надолу и аз имам чувството, че ще изпаднем от небето. Ужасена съм. Чувам плач на деца, писъци на жени и сърцето ми започва да блъска, някакъв пръст ме ръчка…

Какво?

Вдигам поглед и забелязвам, че Брус ме боде с месестия си пръст и ме наблюдава угрижен.

— Всичко е наред, момиче, всичко е наред. Малко турболентност, всичко е наред — обяснява той и дъвче сладко сандвича с шунка. — Като изключим панталоните ти — добавя той и посочва скута ми.