Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Поемам уханния въздух. Няма смисъл да се преструвам, трябва да приема нещата такива, каквито са. Даниел, мъжът, с когото съм прекарала три години от живота си, ще се ожени днес тук.

С тази разлика, че няма аз да съм булката.

Нещо ме пробожда и ме кара да си пожелая… Веднага пропъждам мисълта. Повече никакви желания…

Прекъсва ме проскърцването на вратата и аз се обръщам, защото предполагам, че Брайън се връща с удължителите. На вратата се е очертала мъжка фигура, ала чак когато застава между редовете, разбирам, че това не е Брайън.

Даниел е.

По-слаб е, отколкото го помня, а около очите му са се събрали бръчки, въпреки това сърцето ми трепва. Само на няколко крачки от мен е и докато се гледаме, сърцето ми продължава да бумти толкова силно, че имам чувството, че той ще го чуе. Да се сблъскаш с гадняра, който ти е бил гадже и е разбил сърцето ти, е едно, ала да си в църквата, в която той ще се жени, е съвсем друго. Сами разбирате.

— Здрасти, Даниел — поздравявам спокойно аз и призовавам цялото си самообладание на помощ.

Той сваля шапката и се усмихва на една страна.

— Каква изненада да те видя тук — отвръща той, но зад самоувереността ми изглежда силно притеснен. Усмихвам се и аз и тъй като не знам какво да кажа, започвам да си играя с косата си, докато чакам той да каже нещо.

— Изглеждаш чудесно — заявява той. Усещам неестествено задоволство.

— Благодаря — отвръщам все така спокойно аз.

— И си различна. Какво си направила с косата си?

— Нищо — свивам рамене аз, но ми се иска да изкрещя: „Направила съм! Направила съм по нещо с всяка част от тялото си. Тази сутрин станах в шест и се приготвях цели три часа. Дори си купих нов кремав костюм за събитието, взех назаем шапка на «Филип Трейси» от Розмари, обула съм невероятните си сатенени розови обувки, въпреки че глезенът продължава да ме боли.“

Той, разбира се, не знае и няма и да разбере.

— Твоя ли беше идеята? — Край на любезностите. Задавам му въпроса, който ме тормози от седмици. — С Брайън ще снимаме сватбата ти.

— Вие сте най-добрите фотографи, които познавам — отвръща той шеговито.

— Даниел, аз съм единственият фотограф на сватби, когото познаваш — изтъквам студено аз.

Той става сериозен, също като малко момче, на което някой се е скарал, навежда глава и забива поглед в обувките си.

— Не знам къде ми беше умът — отвръща тихо той. — Казах си, че ще се отрази добре на бизнеса ви. Просто споменах пред Шарлът… — Той млъква и ме поглежда изпод вежди, очите му търсят моите и за момент ми се струва, че забелязвам проблясък на съжаление.

— Радвам се да те видя, Хедър. — Той въздиша тежко. — Липсваше ми.

Гледам го, без да кажа и дума, напълно слисана. Месеци наред след като скъсахме, си фантазирах как ми казва точно тези думи. Представях си как ми казва колко добре изглеждам, колко съм му липсвала. А сега, когато ми казва тези думи, разбирам, че съм смесила носталгията с действителността. В действителност аз не го искам. Пет пари не давам дали съм му липсвала и дали ще се жени за друга.

Единственият човек, за когото мисля и ме е грижа, е Гейб.

Най-сетне го признавам и в същия момент мислите и чувствата, които съм потискала, изплуват на повърхността. Благодарността, която изпитах към Гейб, когато ме защити от Размари на масата, ужасът, че нещо му се е случило, докато кара сърф, потиснатостта, която ме налегна, след като се скарахме и той се изнесе. Ами всички случайни погледи, усмивки, неловки моменти, когато си мислех, че нещо ще се случи, когато усещах, че нещо става, но просто не обръщах достатъчно внимание. Всички тези моменти се навързват заедно и любимият пъзъл отново се е подредил.

— Много съжалявам за всичко, което се случи. Постъпих като пълен глупак…

В този момент разбирам, че Даниел все още говори на мен.

— Още ли ми се сърдиш? — пита той.

Поглеждам го спокойно. Отначало само гневът ме държеше на повърхността, ала сега просто не е останала и следа от него. Напуснал ме е, без да забележа.

— Не — клатя глава. — Не ти се сърдя.

— Получих есемеса ти.

— А, това ли? — Изчервявам се от неудобство. — Бях пияна.

— Така ли? — Учудвам се, че е толкова разочарован. — Дори не помня какво съм написала. Да не би да е било нещо неприятно?

Той ме поглежда и клати глава.

— Не, не беше нищо лошо.

Отново мълчим.

— Трябва да вървя. Крайно време е да довърша всичко — обяснявам аз.

— Има една промяна…

Вдигам рязко поглед.

— Каква промяна?