Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Мъж в бяла престилка се е надвесил над мен, но аз не успявам да видя лицето му. Пред мен се спуска мрак и обгръща всичко.

— Леглото ни трябваше за спешен случай. Преместихме баща ви в сърдечното отделение. Той се справя отлично. Буден е и пита за вас.

В този момент всичко почернява.

— Май доста ви постреснах двете.

Това става много по-късно. Двете с Розмари сме застанали край леглото на Лайънъл и стискаме ръцете му.

— Май Хедър ни стресна повече — усмихва се Розмари. Изчервявам се. Колко неловко се получи, да избухна по този начин и да се строполя в краката на господин Брадли.

След това поглеждам татко. Не бива да забравяш, Хедър. За малко да го изгубиш.

Очевидно Лайънъл не помни нищо от случилото се след инфаркта и е останал силно шокиран, когато се събудил в болницата и разбрал, че е претърпял операция. Още по-шокиран е от промяната в отношенията ни с Розмари.

— И какво стана, от двете ми страни са двете ми красавици. — Той се усмихва доволно. — Ще трябва да направя същото отново някой път.

— Нищо подобно — кара му се Розмари. — За да е сигурен, че няма да се случи, Ед ще остане при нас. Току-що ми пусна есемес. Пристига днес следобед.

— С приятел диетолог от Ел Ей — уточнявам аз. Лайънъл се мръщи.

— Нали чу какво каза лекарят. Много е важно да се храниш правилно. Никакво сирене, никакво вино…

— Никакви забавления — хленчи той.

— Лайънъл, няма да ти позволя да ме оставиш вдовица за втори път — предупреждава го Розмари с глас, който плаши дори мен.

— Аз? Да не спазвам съветите на лекарите? Не бих дори помислил за подобно нещо. — Той свива устни като за целувка.

— Прекара инфаркт, трябва да си почиваш.

— Искам целувка, скъпа, не секс маратон.

Розмари се изчервява и аз се изправям.

— Ще оставя влюбените птички насаме. — Преди щях да се възмутя, ала сега усещам задоволство, притискам устни до бледата буза на татко и прошепвам:

— Чао-бау.

Той се усмихва и отвръща:

— Чао-бау.

Прекарвам следващите няколко дни в къщата. Ед, както е казал, пристига с приятеля си диетолог и някоя си Миранда, с която се бил запознал в университета и която имала много успешна практика в Лондон и Лос Анджелис. Тя е дошла за нищо и никакви двайсет и четири часа, за да се запознае с Лайънъл и лекарите му, да проследи лично дали диетата е достатъчно бедна на мазнини и из цялата кухня разлепва рецепти, сякаш е решила да слага нови тапети.

Лайънъл го изписват в края на седмицата. Сега вече отново мога да го наричам Лайънъл. Брадата му е прораснала, той боботи отново и отново ми се струва огромен, въпреки че много скоро ще отслабне с поне петнайсет килограма, ако следва инструкциите на Миранда. Сигурно ще се подчини. Въпреки че непрекъснато пуска шеги и се прави на смелчага, той е преживял огромен шок. Чувам го да мърмори, когато Розмари го подканва да си изяде печените на скара пилешки гърди и варено на пара зеле, въпреки това преглъща като послушно дете и дори не смее да спомене за чаша червено пино.

Аз съм на седмото небе. Следобедите, докато сме на поляната заедно с Лайънъл, Ед и Розмари и се смеем на разни нескопосани шеги, аз си казвам, че желанието ми се е изпълнило и ми е донесло много повече, отколкото съм предполагала.

— Как е американският ти приятел?

Току-що сме приключили с поредния здравословен пикник, когато Лайънъл повдига въпроса за Гейб. Честно казано, имам чувството, че баща ми умее да чете мисли.

— Изнесе се — отвръщам небрежно аз, но имам чувството, че тези думи ме жилват.

През последните няколко дни разговорите се въртяха около Лайънъл, въртяхме се вкъщи, за да обърнем внимание на всички, които идваха, да преместим леглото му на долния етаж, следяхме внимателно да пие лекарствата си в точно определените часове. Толкова бяхме заети, че не ми оставаше време да помисля за нищо друго.

Не е точно така. Вечер, преди да заспя, докато зареждах съдомиялната или седях на тревата, вдигнала лице към слънцето, мислите ми препускаха към Гейб. Бяха също като гълъб, който донася съобщение.

— Замина на фестивала в Единбург — уточнявам аз, сякаш съм длъжна да дам обяснение. Нищо че не им казвам истината.

Лайънъл се ухилва при мисълта за комедиантите, музикантите и хората на изкуството.

— Ще отидеш ли да го видиш?

— Не.

— Ясно. — Той извива вежди.

Мълчим и аз усещам как останалите се споглеждат.

— Какво? — питам нацупено аз.

— Нищо, сестричке — отвръща с равен глас Ед, ала след това се подсмихва, лепнал мобилния си телефон на ухото. Откакто се върна от Америка, непрекъснато е на телефона и говори с Лу. До раждането на бебето остават няколко седмици, а и покрай инфаркта на Лайънъл той вече е разбрал кое е най-важното в живота. А това със сигурност не е футболът.