Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

На негово място сега виждам пребледнял човек, който сякаш се е смалил, казвам си аз, докато наблюдавам как гърдите му се вдигат и спускат. Цялата му сила се е стопила. Той ми се струва слаб, уязвим, крехък.

— Тук съм, татко — прошепвам аз, провирам пръсти в ръката му, стискам я и я задържам.

В този момент всички думи изчезват. Изчезват и глупавите списъци с неща, които трябва да направя. Изчезват и притесненията около целулит, какво да облека, да открия мъжа на мечтите. Цялото ми недоволство, нещата, които искам да променя, като например да си намеря по-добра работа, да имам повече пари и по-слаби бедра, вече не съществуват. Те просто нямат значение.

Стискам ръката му по-силно и наблюдавам лицето му. Как е възможно да съм била толкова глупава, такава егоистка, защо съм си губила времето, като съм си пожелавала неща, които няма как да имам, защо… Сещам се за стотиците дребни, незначителни желания… все глупости. Все глупости, които не искам истински, от които нямам нужда, които разбирам, че не ме интересуват, след като вече ги имам. Приемала съм всичко за дадено и не съм оценявала онова, което съм имала. А сега ме грози опасността да изгубя всичко.

Притискам устни към челото на татко. Досега желанията ми бяха част от ежедневието. Оказва се, че съм направила грешка. Желанията са нещо свято. Не става въпрос за магия. Старата циганка, която ми даде пирена, се оказа права. „Използвай го мъдро и то ще сбъдне най-съкровеното ти желание.“

Самотна сълза пада върху ръката ми като капка дъжд. След нея има още една и още една. Едри сълзи рукват по бузите ми, замъгляват очите ми, мокрят цялото ми лице, докато накрая се разтрепервам. Сега вече знам какво се е опитвала да ми каже старата циганка. Само че аз не използвах цветенцето мъдро. Бях безотговорна и много глупава.

Повече няма да е така.

В малката стая в интензивното отделение докато мониторът пиука и стискам ръката на баща ми, аз отправям последното си желание — единственото важно желание.

Искам баща ми да живее.

Не съм сигурна колко време държах ръката на татко, но си спомням, че лекарят дойде, внимателно изтегли ръката ми, каза ми да си вървя у дома и да се наспя, защото баща ми трябвало да си почине.

— Добре съм.

— Изглеждате напълно изтощена.

Клатя глава.

— Няма да се прибера. Няма да го оставя.

— Мащехата ви каза същото — обяснява той и сочи коридора, където тя все още чака.

— Така ли? — Сепвам се. Предполагах, че Розмари ще иска да се прибере. Тя обича удобствата.

— Лайънъл е късметлия с жени като вас — усмихва се мило лекарят. — И вие сте късметлийки, че сте заедно. Семейството е нещо много важно в подобни моменти.

Никога до този момент не бях възприемала Розмари като част от семейството. Открай време тя беше натрапница, външен човек, който нямаше място сред нас. За пръв път ми хрумва, че сигурно и тя се е чувствала по същия начин.

— Благодаря ви, докторе.

— За мен беше удоволствие. — Той ме повежда към вратата. — После да не се оплаквате, че не съм ви предупредил за ужасното кафе.

— Да отида ли да донеса кафе?

Розмари вдига поглед от линолеума, когато чува гласа ми. Очите й са зачервени от плач.

Оставаме загледани една в друга и сякаш няколко камъка от невидимата стена между нас се отронват. Не са много, колкото да можем да се погледнем за пръв път.

Тя се усмихва плахо.

— С удоволствие. Да ти дам ли пари? — Посяга към чантата си, но аз я спирам.

— Портфейлът ми е някъде тук. — Преравям чантата и го откривам, но се оказва, че нямам никакви стотинки. — Ще ми развалиш ли десет лири? — Вадя ги и й ги подавам плахо.

— Вземи моя — предлага Розмари и ми го подава. — В страничното джобче има монети.

— Сигурна ли си? Може би трябва да попитам…

— Може да съм пенсионерка, но все още мога да си позволя да те почерпя една чаша кафе — казва тя. — А и ако е толкова лошо, колкото твърди лекарят, няма да купуваме втори път.

Усмихвам се и се предавам, поемам нейния портфейл и тръгвам по коридора, за да намеря автомата. След няколко минути го откривам в чакалня, пълна с уморени, уплашени хора, някои скупчили се на групи, други ровят стари женски списания и стискат пластмасови чашки. Има и такива като стареца в ъгъла, който стои самотен и гледа с празен поглед пред себе си. Забелязвам пръстите му. Изкривени са от артрит и въртят безспир златна халка.

Извръщам поглед. Едва сега си давам сметка, че имам късмет, че не съм сама, че имам Розмари, че сме заедно. Поглеждам към часовника на стената. Очертава се дълга нощ.