Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

• Да се намерят розови сатенени обувки моят размер.

Ако не бях с тях снощи, нямаше да се подхлъзна, да падна и да се нараня. Подутият ми глезен пулсира болезнено и аз го разтривам.

• Да сваля упоритите килограми.

Мислех си, че ще бъда на седмото небе, но истината е, че съм много разочарована. Само Джес забеляза, но тя заяви, че циците ми се били стопили и лицето ми било като изпито…

Същото е и с останалите ми желания, разбирам аз. Да, намерих си съвършеното гадже, получих мечтаната работа, отслабнах, винаги си намирах място за сядане в метрото, попадах най-отпред на опашките, намирах място за паркиране, без да обикалям, и похапвах кроасани с шоколад. И накрая какво? Седя с убийствено главоболие и махмурлук и само съжаленията ми правят компания, а вълненията и веселието са изчезнали от живота ми през последните седмици. Ето я и горчивата истина.

Нито едно от сбъдналите се желания не ме направи щастлива.

Заравям лице в длани. Не знам какво да правя. Каква каша! Иска ми се всичко, това да изчезне, искам всичко да е каквото си беше преди, но как да го постигна?

Следващия момент се сещам.

Ами, да. Пиренът.

Преди беше като благословия, но сега вече ми се струва като проклятие. Ако успея да го намеря и да го изхвърля, всичко ще бъде наред. Нещата сами ще се оправят.

Скачам веднага. Последно го пъхнах в джоба си, когато отивах на интервюто, за да ми донесе късмет. Веднага забелязвам иронията и хуквам по коридора, откривам кремавото сако на закачалката до вратата и пъхвам ръка в джоба.

Няма го. Проверявам и в другия джоб. И той е празен. Започвам да се паникьосвам. Не е възможно да съм го изгубила. Оглеждам пода, да не би да е паднало, и в същия момент забелязвам нещо на мокета. Писмо.

Вдигам го разсеяно.

„Сънди херълд“

„Кингс Уей“ 45

Лондон W1 50У

„Спринг стрийт“ 34

Апартамент В

Литъл Венис

Лондон W9 7РG

Уважаема госпожице Хамилтън,

След проведеното интервю имам удоволствието да ви предложа поста на фотограф в „Синди херълд“. Заплатата ви ще бъде 35 000 с възможност за увеличение след шест месеца. Моника Ходжкинс от отдел „Кадри“ ще се свърже с вас, за да уточните датата на постъпването ви и да ви разясни всичко около здравните и пенсионни вноски. Ако имате някакви въпроси, свържете се с нея на вътрешен 435.

Трябва ми малко време, за да осмисля написаното, за да се насладя на всяка дума. До много скоро щях да изпадна във възторг от подобно писмо, ала в момента ме измъчват горчивина и съжаления.

И така, през следващите няколко минути аз правя едно от най-трудните неща в живота си. Написвам писмо, което не бих предположила, че някога бих написала, и отказвам на Виктор Максфийлд. Обяснявам защо: за Гейб; че не мога да приема пост, който не заслужавам, че въпреки всичкото уважавам безкрайно много като редактор. След това сгъвам внимателно писмото, пъхвам го в плик и го залепвам. В този момент ме залива облекчение. Сега мога да загърбя този случай като една грешка, от която ще се поуча. Няма да я забравя. Никога няма да забравя Гейб.

Без да си мия лицето, навличам стар анцуг, меки пантофи заради глезена и се затътрям бавно към пощенската кутия на ъгъла. Поне този път не ми се налага да си пожелавам марка.

Нося в портфейла. Лепвам я на плика и го пъхвам в процепа. Не мога да го пусна. Накрая разтварям пръсти и то тупва вътре.

Това е. Свърши се.

Мобилният ми започва да вибрира и прекъсва мислите ми. Бръквам в джоба и поглеждам екрана. Надявам се да е Гейб, но се оказва баща ми. Усещам приятна топлина. Лайънъл винаги ме кара да се чувствам по-добре.

— Здрасти, как си? — Влагам цялата си обич в тези думи.

— Хедър, обажда се Розмари.

Сграбчва ме разочарование, последвано от раздразнение. Защо ме безпокои?

— Случи се нещо.

Ледена ръка стисва сърцето ми.

— Какво има?

Следва мълчание, след това…

— Баща ти получи инфаркт.

Целият ми свят сякаш пропада.

Не си спомням какво се случи след това. Умът ми просто отказа да действа.

За повечето хора мисълта да изгубят родител е непоносима — човек просто не може да си я представи. С възрастта се замисляш от време на време, ала съвсем за кратко и след това изтласкваш от ума си подобни неприятни мисли. Само че когато ти се случи, то се оказва напълно реално. Възможно е да се случи и се случва.

Ето че се случи на мен.

Майка ми, жизнена червенокоса жена, със смях, който те караше да се чувстваш като обгърнат от разтопено щастие, вече я няма и аз не чувам смеха й. Няма я, животът й бе изличен също като с гумичка. А сега, възможността Лайънъл да…