Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Страхът ме възпира да произнеса думата. Стисвам волана на емджито и се напрягам, за да следя автомобила пред мен.

Намирам се на магистрала М4 на път към Корнуол. Не съм сигурна от колко време шофирам. Дали са два или три часа? Всичко ми е като в мъгла. Спомням си смътно как се върнах вкъщи, как помолих съседите да хранят Били Смит, как нахвърлях разни неща в един сак. Поглеждам в огледалото за обратно виждане и забелязвам, че лицето ми наистина е много изпито, че между веждите ми се е врязала дълбока бръчка. Все още съм в стария анцуг и си казвам, че Лу сигурно ми се е обадила, защото Ед все още е в Щатите, но така и не мога да си спомня да съм говорила с нея. Истината е, че не помня много от последните два часа, освен че Розмари настоя:

— Идвай бързо, Хедър, колкото е възможно по-бързо. — Гласът й беше пълен с мрачни опасения и страх.

Натиснах газта до дупка, за да задмина автомобила пред мен. Чух клаксон, извих рязко и за малко да блъсна сребърно беемве, което не бях забелязала, че е в съседната лента.

Шофьорът дава газ и ми показва пръст. Преди щях да му изкрещя нещо обидно, но сега дори не се замислям. Погледът ми е вперен напред, защото най-важното е да стигна в болницата навреме.

Навреме.

Навреме за какво?

Досега дори ме беше страх да призная от какво ме е страх, но докато съм в колата на ширналия се сив път, вече знам каква е истината. Опитвам се да стигна навреме до болницата.

Пътуването от Лондон до Корнуол се оказва най-дългото, мъчително и страшно в живота ми. Късно следобед се добирам до Нюкей и забелязвам табелата за Кралска болница „Сейнт Люк“. Едва когато виждам сградата, се сещам, че това е болницата, в която мама беше на химиотерапия. Спирам на паркинга и поглеждам неугледната бетонна сграда, грозен спомен от шейсетте. Не съм я виждала почти двайсет години, въпреки това си спомням всичко, сякаш бе вчера.

Като че ли специално за мен е запазено най-отдалеченото място на паркинга и без да обръщам внимание на табелата за таксите, аз хуквам по горещия асфалт, промъквам се през редиците коли, заблестели под яркото слънце. Изпълва ме възмущение. Как е възможно слънцето да блести така, докато баща ми се бори за живота си? Би трябвало небето да е сиво, да ръми, да намокри дрехите ми, да ме накара да се чувствам още по-нещастна. В момента сякаш съм настръхнала.

Бързам към автоматичните врати, ала се поколебавам. Посетителите носят цветя и задължителното грозде и аз се отдръпвам, за да ги пусна да влязат. Трябва да вляза, но имам чувството, че отново съм на дванайсет и отивам да видя мама, а бях толкова уплашена, че отново започнах да се напишквам в леглото.

— Добре ли си, миличка? — Жена на средна възраст, тръгнала при някой болен с букет хризантеми, ме гледа угрижена, защото съм стиснала парапета толкова силно, че кокалчетата ми са побелели.

— Да, добре съм, благодаря ви. Просто ми трябва глътка свеж въздух.

— Всичко ще бъде напред — прошепва тя, стисва леко ръката ми и се обръща. Оставам да гледам след нея, докато влезе, опитвам се да извлека сили от добрината й и се мъча да пусна перилата. Татко ми беше обещал никога да не се сбогува, няма да се сбогувам и аз. Събирам кураж и влизам.

Болницата представлява истински лабиринт от отделения и коридори, но най-сетне ме насочват към интензивното и аз заварвам Розмари седнала на пластмасов стол в коридора. Сложила е чантата си на скута, вирнала глава, стиснала уста и зъби, а по лицето й не личи нищо. Обръща се веднага щом чува стъпките ми.

— Хедър, най-сетне. — Просто не мога да повярвам, че всичко, което казва, звучи като обвинение. Продължава да стиска чантата си, дори след като се е изправила, за момент се поколебава, сякаш не е сигурна дали да ме поздрави. Накрая се решава и ме целува по бузата. Мирише неестествено, като освежител за въздух и аз се стягам, стиснала ръце в юмруци. Ноктите ми са се забили в дланта, но не усещам болка.

— Къде е баща ми? — Този път не го наричам Лайънъл. Той ми е баща. Той е моя плът и кръв. Моята, не твоята, мисля си аз и я гледам предизвикателно.

— В интензивното.

— Искам да го видя.

— Още не може. Лекарите…

— Лекарите ли? Какво знаят лекарите? — В главата ми нахлуват спомени от времето, когато мама бе тук.

Розмари е ужасена.

— Хедър, моля те — съска тя. — Баща ти е прекарал тежък инфаркт.

Гърлото ми се стяга и изведнъж всичката обич, която изпитвам към него, се преобразува в гняв към нея.

— Как така? — възкликвам обвинително аз. — Как е възможно да се случи? Ти живееш с него, би трябвало да се грижиш за него! — Докато изричам всичко това, знам, че се държа като мръсница. Тя не е виновна. Никой не е виновен. Само че не мога да се въздържа. Болката и възмущението, трупани през годините, изплуват на повърхността като мехурчета.