Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

През щорите се промъква слънчев лъч и ме бодва право в окото. Простенвам жално.

— Ооох.

Били Смит измяуква стреснат и скача от завивката на пода.

Не съм имала подобен махмурлук от години. Какво пих? Мозъкът ми е омекнал, ала след секунда си идва на мястото. Шампанско. Шампанско. Шампанско.

По дяволите! Гейб.

Спомням си разправията ни и се изправям, ала в същия момент всичко пред погледа ми се размива и аз тупвам обратно в леглото. Протягам ръка към халата, краката ми висят към пода сред разпилените дрехи. Зървам подпухналото си лице в огледалото на гардероба. Защо лъжат, че продават водоустойчива спирала?

Започвам да си спомням какво стана снощи. Прослушах съобщенията на телефонния секретар, разбрах, че Виктор Максфийлд е чичо на Гейб, и изкрещях на Гейб, че е копеле. Намръщвам се и излизам в коридора, а главата ми заплашва да се пръсне.

— „Аз просто не съм смешен. Не каза ли същото на плажа? Смешките ми са пълен боклук. Не ставам за комедиант“ — Вратата на стаята му е открехната и аз я отварям, обзета от страх.

— „Ще си тръгна още утре сутринта.“

Стоя, без да помръдвам, на вратата и слънцето, проникнало вътре, потвърждава най-лошите ми страхове. Стаята му е празна. Полиците, пълни с книги с вицове, са празни. На таблото над малкото дървено бюро, където бе набол снимки, сега има само кабарчета. Ъгълът, в който бе китарата му, сега е празен. Чух го да свири един-единствен път. Свиреше доста зле, казвам си аз и се усмихвам, когато си спомням как седяхме в градината, а той се опитваше да докара „Живот на Марс“ като Бауи.

Поглеждам към леглото и усмивката ми се стопява. Чаршафите и завивките са сгънати върху матрака, а аз присядам на самия край и прегръщам коленете си към гърдите. Започвам да осъзнавам колко много от дребните неща, свързани с Гейб, ще ми липсват — да влизам в кухнята сутрин и да го заварвам надвесен над тостера, как се преструвах, че не го слушам, докато ми четеше хороскопа за деня, как се возих до Корнуол на мотора му.

Спомням си уикенда, който прекарахме заедно, и въздишам тежко. Господи, той вече ми липсва. А се нанесе едва преди няколко седмици, но апартаментът ми изглежда празен без него, без енергията, която блика от него. Овладявам се. Май започвам да мисля като него. Той е типичен жител на Ел Ей. Но той си е такъв. Позитивната енергия, както и новият обектив на фотоапарата ми са в състояние да ме накарат да погледна на живота по нов, по-ведър начин.

Само че той вече си отиде.

Космата рижава глава се показва на вратата и Били Смит се вмъква вътре. Той подушва празната стоя и измяуква обвинително. Като че ли не се чувствам достатъчно виновна. Ето че и котката ми ме обвинява, задето съм се отървала от един готин човек с топъл скут и пръсти, които са в състояние да го чешат зад ушите часове наред.

— Тихо, Били Смит… — Посягам да го погаля, но той отскача настрани и преобръща кошчето, когато скача на перваза. Сякаш бърза да се измъкне час по-скоро. Май така въздействам на всички, нали? Първо на Даниел, след това на Гейб, накрая на котката…

Ужасена от себе си, аз го наблюдавам как изчезва в градината, след това се навеждам, за да събера боклуците, които са се разпилели по пода. Празни кутии цигари, празни кутийки от кока-кола, стар брой на „Лут“…

Сърцето ми се свива.

Това е броят отпреди няколко седмици, в който беше публикувана обявата ми за стаята. Само че не това ме стряска. Забелязвам малкото сърчице, с което я обградих. Нарисувах го лично с химикалка.

Съвсем бях забравила, но сега вече си спомням как се връщах с метрото и в бързината да сляза изпуснах „Лут“ и се наведох, за да събера страниците. Сигурно Гейб е намерил онези, които не съм вдигнала, и се е обадил. Съвпаденията следваха едно след друго. Дали наистина бяха съвпадения?

В този момент си спомням как ме бяха притиснали пътниците в метрото, как се чувствах тъжна, нещастна и самотна, как се взирах в тъмния тунел навън, как ми се искаше да намеря разрешение за проблемите си.

След това си тръгнах към къщи през дъжда, срещнах циганката с пирена и тя ми обеща късметът ми да се обърне и всичките ми желания да се сбъднат.

А след това — прас — Гейб застана на вратата ми също като добрата фея с вълшебната пръчица и отпъди компаниите за кредитни карти с наема, който ми плати, вдъхнови ме отново да започна да снимам, оказа се роднина на главния редактор на „Сънди херълд“.

По гърба ми преминава студена тръпка и аз се загръщам в халата си. Затова ли ме назначиха? Не заради Гейб, а защото си го бях пожелала!