Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

„Затова си казах: «Джес, да става каквото ще…»“

Тя продължава да нарежда, докато търся да забележа познатата кутия в червено и бяло. Виждам я на полицата за книги. Супер! Доволно изтеглям една цигара.

— „Ти, разбира се, се оказа права. По-добре да си обичала…“ Бииип.

Телефонният секретар я прекъсва по средата на изречението. Няма случай Джес да е оставила смислено съобщение. За разлика от собственика на следващия глас, който веднага минава на темата, сякаш много бърза.

— „Здрасти, Гейб…“

Какво разочарование. По дяволите, искрено се надявах да е Гейб.

— „Обажда се чичо ти…“

Значи това е чичото, за когото той непрекъснато говори. Посягам към запалката му и понечвам да изляза. Трябваше и сама да се сетя. Човекът има американски акцент, макар и доста по-мек, отколкото на Гейб. Много странно, звучи съвсем като…

— „Виктор“ — представя се гласът на телефона.

Максфийлд, довършва гласът в главата ми.

Застивам на място. Виктор Максфийлд е чичо на Гейб. Наемателят ми е племенник на новия ми шеф! В първия момент не намирам сили да помръдна. След това разбирам истината.

Значи затова съм назначена.

Съобщението продължава и в него се казва нещо за промяна на ресторанта, в който имали среща тази вечер, но аз не слушам повече, защото имам чувството, че ще припадна. Значи затова Гейб предложи да подам документите си в „Сънди Херълд“. Затова са ме повикали на интервю. Затова след шест години ходене по мъките… Прилошава ми. Притискам длан към устата и се отпускам на колене.

Мама му стара.

— Здрасти, къде си се скрила?

Не съм сигурна колко време съм престояла така, оглушала от срутващите се около мен мечти, когато чувам глас. Напълно замаяна, вдигам поглед към фигурата пред мен. Гейб се е прибрал. Застанал е на вратата в моторджийското си яке и ме гледа напълно объркан.

Докато го наблюдавам, усещам как шокът и болката ми преминават в гняв.

— Копеле гадно!

Гейб пребледнява.

— Какво става? — прошепва той и се опитва да задържи погледа ми.

— Много добре знаеш какво става — подсмивам се аз и се надигам от пода. Нещата започват да си идват на мястото като някакъв отвратителен пъзъл. Гейб ми диктува какво да напиша в молбата, нестихващият му ентусиазъм, ентусиазмът на Виктор Максфийлд… Спомням си как седях в кабинета му, показвах му снимките, бях изпълнена с гордост, когато ме похвали. — Господи, нима е възможно да съм чак такава глупачка. — Не помня някога да съм била по-ядосана.

— Хайде, успокой се… — започва с благ глас той.

— Да се успокоя ли? — Усещам, че крещя, но не успявам да се въздържа. Алкохолът бумти във вените ми, смесен с адреналин и бяс. А това, от мен да знаете, е смъртоносна комбинация. — Как смееш да ми казваш да се успокоя след всичко, което си направил?

— Какво съм направил? — Той ме е зяпнал напълно слисан. Прокарва пръсти през косата си и чака да каже нещо. Най-сетне, задъхан от нетърпение, той оставя каската на леглото. — За бога — мърмори той, сваля очилата си и стисва основата на носа си. — Влизам и първите ти думи към мен са „копеле гадно“, а дори не ми обясняваш за какво става въпрос.

— За Виктор Максфийлд — отвръщам простичко аз. Виждам как трепва и се напряга, а след това забелязвам колебанието му. Накрая ме поглежда нагло.

— Какво той? — Свива рамене, ала по очите му личи, че се чувства виновен.

— Не ме лъжи — сопвам му се аз.

— Кога съм те лъгал?

Поглеждам го свирепо и едва се сдържам да не избухна.

— Той ти е чичо, Гейб — заявявам направо аз. Думите му го поразяват като стрела и аз забелязвам проблясък в очите му. — Чух съобщението на телефонния секретар за ресторанта. Играта свърши — сопвам се аз.

— Няма никаква игра… — опитва се да протестира той, а самоувереността му се стопява.

— Нима? — прекъсвам го аз. — Престори се, че идеята е твоя, направи се на изненадан, когато ти казах, че са ме викнали на интервю. Трябвало е да станеш актьор. — Шампанското ми дава сили и развързва езика ми. Готова съм за бурна разправия.

Само че Гейб няма никакво намерение да се отказва. Стиснал е зъби, зареял е поглед някъде в пространството, клати глава, сякаш е твърдо решен да не повярва на нито една дума от чутото.

— Нищо ли няма да кажеш? — настоявам аз, побесняла заради мълчанието му.

Той се завърта към мен.

— Виж, разбирам защо си се подразнила, но наистина правиш голям въпрос. — Опита се да се усмихне и в този момент разбирам, че не ме приема за нищо повече освен за една голяма смешка.