Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Ако си сигурен… — обаждам се притеснено аз.

— Слушай, аз си имам работа. Сега е твой ред. Върви и стани най-добрата фотографка на „Сънди херълд“. Върви да направиш най-хубавите снимки, на които няма пръснати навсякъде конфети. — Той започва да цъка с език. — Боже господи, момиче. Този път желанието ти се сбъдна.

Прав е. Това желание се сбъдна. Оглеждам офиса на „Завинаги заедно“, познатите стени, отрупани със снимки в рамки на младоженци, часовника от сватбата на Чарлз и Даяна, черно-бялата снимка на Брайън от звездните му години и си казвам, че съм била толкова заета да си пожелавам разни неща, че нито за миг не съм погледнала внимателно офиса и не съм го оценила както трябва.

— Сега вече знам, че повечето хора получават златен часовник, когато напускат…

Събирам си ума в главата и забелязвам, че Брайън отваря чекмеджето на бюрото си.

— Не е ли когато се пенсионират? — питам аз. Само че Брайън вече се е разпалил.

— Аз обаче прецених, че ще предпочетеш това. — Подава ми сиди.

— Какво е това? — В този момент се сещам.

— Малък спомен — отвръща тихо той.

Обръщам пластмасовата опаковка.

— „Фантома на операта“ на Андрю Лойд Уебър. — Очите ми са пълни със сълзи.

— Сидито е с автограф — добавя той, без да крие гордостта в гласа си, и посочва разкривения подпис на Майкъл Крофърд.

Трогната съм. Знам колко много го цени.

— Много ще го пазя — обещавам аз и го целувам по бузата.

— Искрено се надявам. Чаках цели два часа в дъжда, за да го взема. — Гласът му е надебелял.

— Ще започна да си събирам нещата. — Насилвам се да се усмихна.

— Давай. — Брайън грабва вестника и се преструва, че го чете.

В гърлото ми набъбва буца и аз влизам в малката стаичка. Не си представях, че ще стане така. Мигам често, за да прогоня сълзите, и отварям едно от чекмеджетата. Пълно е с мои неща, аз грабвам един чувал за отпадъци и започвам да ги прехвърлям вътре. През всичкото време се питам защо, след като цял живот съм искала да стане така, се чувствам толкова нещастна?

В шест двамата с Брайън си казваме последно „довиждане“, опитваме се да се прикрием, че ни е тъжно, пускаме шеги и си обещаваме да се чуваме. После идва време да си тръгваме всеки към къщи. Целия следобед събирах нещата, които бях натрупала през изминалите шест години, и напълних два плика, а когато той ми предложи да ме закара, аз отказах и отвърнах, че ще се оправя, че са съвсем леки, че имам среща с Джес, за да пийнем по чаша и да отпразнуваме събитието.

Няма нито една вярна дума.

Опитвам се да се измъкна от станцията на метрото, пликовете се блъскат в краката ми и оставят червени петна, които знам, че ще се превърнат в синки, въпреки това смело вървя по главната улица към апартамента. Час пик е и както обикновено е шумно и натоварено, мирише на изгорели газове и цигарен дим, но аз почти не забелязвам. В главата ми се върти разговорът с Ивон, спомням си реакцията на Брайън, интервюто с Виктор Максфийлд, случки от последните шест години в „Завинаги заедно“. Картините и образите следват като във филм, който не спира да се върти в главата ми.

Чувала съм за хора, които изпадат в шок след катастрофа или някоя друга травма, но дали това е възможно да се случи, след като са ти предложили работата, за която си мечтала цял живот? Не спирах да мисля за това, докато не стигнах до моята улица и не зърнах една прегърбена фигура на витрината на госпожа Пател. Това съм аз.

Спирам на средата. Кажи, Хедър, какво ти става? Махни веднага това нещастно изражение от лицето си. Човек би си казал, че са те уволнили. А би трябвало да си на седмото небе. Би трябвало да тичаш към къщи, за да позвъниш на Лайънъл и Ед и да им съобщиш чудесната новина. Би трябвало да празнуваш с шампанско, да надигаш чашата и да повтаряш на всички колко много ги обичаш, без да си даваш сметка колко завалено говориш.

Може би не чак толкова.

Изпъвам рамене назад и се усмихвам изкуствено, също както когато те снимат и усмивката ти замръзва, защото фотографът се бави. Хайде, Хедър. Помисли. Вече няма да се усмихваш притеснено, когато на някой купон те попитат с какво се занимаваш. Вече няма да се сравняваш с връстниците си и да си повтаряш, че си една неудачница. Вече няма да гледаш през обектива и да си представяш, че снимаш някой друг, не червенобузеста булка в намачкана сатенена рокля. Край. Дотук! Ти успя! Всичко е вече наред!

Докато се оглеждам във витрината, се питам защо съм си въобразявала, че успехът ще ме накара да се почувствам по съвсем различен начин.