Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

За момент всичко е тихо и спокойно освен стъпките ни. След това долавям приглушено звънене. Със свободната си ръка вадя мобилния и поглеждам екрана. Не се е изписал никакъв номер. Сигурно Джес звъни от Кейптаун, казвам си аз и натискам малкото зелено копче.

— Ало, Хедър ли е?

Оказва се, че не е Джес, а устата ми е натъпкана с топено сирене, домати и хляб.

— Обажда се Ивон от „Сънди херълд“.

Заковавам се на място и разбирам, че няма да чуя клюките от най-добрата си приятелка, а ми предстои да проведа разговор, който може да промени целия ми живот.

— Виктор замина на ежегодния си риболов и ме помоли да ти се обадя… — Тя продължава на бързи обороти и дори не забелязва, че не съм казала и дума, — защото е останал силно впечатлен от интервюто.

За момент тя замълчава и аз знам, че е мой ред да кажа нещо, ала аз продължавам да дъвча. Господи, какво беше това сирене? Набъбнало е в устата ми като сюнгер. Преглъщам с усилие.

— Той реши да ти предложи постоянна работа на фотограф.

За малко да се задавя.

— Наистина ли? — ахвам аз и се опитвам да спра да кашлям. Брайън ми подава бутилката си „Евиан“ и аз отпивам.

— Благодаря — казвам аз.

— Няма защо — отвръщат в един глас Ивон и Брайън.

— Ще получиш официално потвърждение по пощата от отдел „Кадри“ — продължава тя. — Нали знаеш, че така се прави. Ще има и договор, условия, заплата. — След това се сеща за нещо. — Вие говорихте ли за заплатата? — пита тя.

— Не съм сигурна… — Поглеждам с неудобство към Брайън, който е застанал до мен и оглежда витрините. В този момент се чувствам като истинска измамница.

— В договора е записано трийсет и пет хиляди.

Трепвам.

— Наистина ли? — прошепвам аз. Трийсет и пет хиляди! Това е почти — мама му стара, — това е много повече, отколкото изкарвам в момента.

— Ще има повишение след шест месеца.

— Хм. — Мъркам така, сякаш съм се замислила, но веднага си представям какво мога да си купя, от кои магазини и вече си се представям като Джулия Робъртс в „Хубава жена“. Представяте ли си? Ще мога да си позволя да отида на почивка, да си купя дрехи и онова страхотна сребърно колие с малките капчици, което мярнах на витрината на „Дини Хол“, когато отивах към фитнеса.

— Има една подробност.

Гласът на Ивон прекъсва мечтите ми.

— Да? — питам аз все още много разсеяна.

— Виктор иска да започнеш в понеделник. Ще можеш ли?

Усещам как радостта ми се стопява като пролетен сняг.

Точно в понеделник ли? Поглеждам към Брайън. Той си е запалил цигара и дими доволно, радва се на слънцето и на удоволствието да си влюбен. Не мога да го предупредя само два дни преди да го зарежа. Не че имаме работа…

В следващия момент си спомням. Ами сватбата на лейди Шарлът! Тя е следващата седмица.

Това е. Налага се да откажа.

— Виждате ли… — започвам аз, ала Ивон ме прекъсва.

— Добре. Това няма да е проблем. Виктор Максфийлд винаги получава онова, което си е наумил. — Тя се изкисква саркастично. — Всичко, значи, е наред. Ще те чакам в понеделник, да кажем към десет. — Преда да успея да вмъкна и дума, тя затваря.

— Нещо хубаво ли ти казаха? — извива вежди Брайън. Всичко се случи толкова бързо, че не знам какво да кажа.

— Да, новините са добри. — Леле, боже, как да ми кажа? — Виж, цялата работа… — има десетки начини, по които мога да му съобщя, но нито един не ми се струва подходящ. Няма лесен начин.

Вече сме пред офиса и Брайън отключва вратата и докато го следвам, ми хрумва. Да искаш успешна кариера и да се уредиш с успешна кариера са две различни неща.

— Намерих си нова работа. Взеха ме в „Синди херълд“. Искат да започна в понеделник — казвам направо аз.

Брайън ме поглежда шокиран. Изражението се мярва по лицето му само за секунда, след което той се овладява, но аз съм забелязала.

— Хедър, това е чудесно. — По лицето му се разлива широка усмивка. — Браво! — Той сяда зад бюрото, ала секунда по-късно скача и ме прегръща. — Да знаеш колко се гордея с теб!

— Ами сватбата на лейди Шарлът? — питам аз.

— Какво сватбата? — мръщи се той. — Все ще намеря кой да ми помогне. Това е една нищо и никаква сватба.

Усмихвам се с истинска благодарност. Брайън е наистина невероятен.

— Не мога да те изоставя толкова бързо. Не след цялата подготовка. Дали да не се опитам да им обясня — предлагам аз. — Би трябвало да ти дам едномесечно предизвестие. — Сега, след като мечтаната работа ми е в кърпа вързана, не бързам да си тръгна.

— Хедър, моля те, много те моля, престани. Какви са тези дивотии с предизвестието? Знам, че съм ти шеф… — той ме поглежда с искрена обич, — но на първо място съм ти приятел. Свободна си до края на седмицата. Почини си няколко дни. Вярвай ми, че ще ми бъдеш безкрайно благодарна в мига, в който постъпиш във вестника. — Той се усмихва на някакви свои си спомени.