Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Розмари не реагира. Лицето й с напудрените бузи и нос дори не трепват.

— Знам, че си разстроена, Хедър — казва напрегнато тя и приглажда полата си, преди да седне отново. — Направих всичко, което можах. Веднага щом се случи, повиках линейка. Лекарите са толкова добри…

Докато говори, имам чувството, че огромна тежест ме притиска и се налага да седна, защото се страхувам да не падна.

— …само че сърцето му спря на два пъти, докато бяхме в линейката. Вкараха го направо в операционната… — Тя оставя изречението недовършено и стиска здраво чантата си.

След това и двете потъваме в мълчание.

Болката, която би трябвало да ни сближи, ни отдалечава още повече. Вместо да се утешим, ние седим една до друга, гледаме горчичено жълтите стени, уморените ни тела са отпуснати на неудобните пластмасови столове. Две жени имат един общ страх, ала са разделени от неизброими километри разстояние.

Няколко минути по-късно летящите врати се отварят и аз рязко извивам глава. Възрастен мъж в зелена престилка на хирург и шапка крачи към нас.

— Госпожо Хамилтън? — Поглежда сериозно и двете. Това е значи. Страхът изкарва дъха от тялото ми.

— Аз съм госпожица Хамилтън, дъщеря му — успявам да изрека.

Той ми подава ръка.

— Аз съм господин Брадли. Извърших ангиопластиката на баща ви.

Докато обяснява, гласът му сякаш затихва, все едно, че се отдалечава по някакъв тунел. Чувам единствено собствения си дъх, който влиза и излиза също като вълните на брега, който е на около осемстотин метра от нас. Спомням си, че Лайънъл ме учеше как да плувам, как ръцете ми с оранжевите поясчета се мятаха, как силните му ръце ме придържаха на корема.

— Няма да те пусна, Хедър, няма да те пусна — гърмеше гласът му. Разбира се, че ме пускаше, а аз ритах с ръце и крака с всички сили и успявах да се задържа над водата.

И сега ще успея да се задържа, казвам си аз и се насилвам да чуя въпроса на Розмари, от който толкова се страхувам.

— Той как е?

Напрягам се цялата.

— Операцията мина добре.

Също като удавник, подавам глава над повърхността и поемам дълбоко дъх. Залива ме облекчение.

— Наложи се да извършим ангиопластика, за да отстраним запушването на коронарната артерия…

Розмари свива ръце под брадичката си, сякаш се моли.

— …което е напълно нормално при тези обстоятелства — продължава хирургът със спокоен и уверен глас. — Направихме и ЕКГ, и други изследвания, за да потвърдим диагнозата, а в момента все още не е излязъл от упойка и е в реанимация…

Докато той говори, аз не смея да мръдна, сякаш и аз съм поставена под упойка от шока на случилото се.

Затова пък Розмари губи самообладание и започва да хлипа истерично.

— Благодаря ви, докторе, благодаря ви, много ви благодаря.

Хирургът ме поглежда. Знам, че очаква да я успокоя, ала аз не помръдвам. Просто не мога. Никога досега не съм виждала Розмари да покаже някакво чувство и съм я зяпнала потресена.

Следва неловко мълчание.

— Знам, че шокът е бил огромен… — Хирургът прегръща Розмари през раменете и внимателно я настанява на един стол. Дава знак на една сестра. — Знам колко ви е било трудно, но трябва да сте силни. Страхувам се, че съпругът ви все още е в опасност. Първите четирийсет и осем часа след инфаркт са критични и той ще се нуждае от вас.

Сестрата се приближава, той й дава знак да остане при нас и аз я наблюдавам как коленичи до Розмари, предлага й кърпичка и я успокоява.

— Госпожице Хамилтън? — Сивите очи на лекаря не се откъсват от мен и за момент ми се струва, че той ме преценява. След това ми се усмихва мило.

— Искате ли да видите баща си?

В този момент разбирам, че аз съм единствената, която мисли за преценки.

Стаята е тиха освен тихото пукане на монитора. След голия коридор вън тук ми се струва неестествено спокойно. Около леглото в ъгъла са монтирани какви ли не уреди, мониторите са свързани с множество жици, тръби и системи, които поддържат баща ми жив.

Промъквам се тихо и поглеждам посивялото му лице. Усещам как краката ми се подгъват и се хващам за леглото, за да не падна.

Това не е баща ми. Моят татко е огромен, когато бяхме деца повдигаше и мен, и Ед и ни въртеше, докато не го помолехме за милост. Той винаги ни посреща с мечешки прегръдки, които едва не изпочупват ребрата ни. Той обича храната, изкуството и живота с неугасваща страст. От раждането ми той ме е обгръщал с безрезервната си обич, която ми дава увереност и ме кара да се чувствам защитена.