Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Нито съм искала, нито бих могла. Също както Лайънъл не би могъл да замести Лорънс, първия ми съпруг. — Тя ме поглежда и за пръв път забелязвам страха й. — Не мога да загубя отново любим човек. Много обичам баща ти, Хедър. Не знам какво бих правила без него. — Гласът й потреперва, тя навежда глава и избухва в сълзи.

Сега е мой ред да съм силна, казвам си аз, защото макар да мога да кажа същото като нея, знам, че Лайънъл не би искал да плачем заради него. Ако беше тук сега, щеше да ни прегърне и двете и да ни помогне да се почувстваме по-добре. Само че той не е в състояние да го направи, така че е мой ред.

Прегръщам Розмари, защото той би искал така… и защото и аз искам.

Нощта е дълга. Най-сетне Розмари се унася, но аз не мога да заспя, седя и пия кафе и ровя стари списания. След няколко часа ми се иска да се поразтъпча, да изляза навън и да глътна малко чист въздух. Все още е топло и тихо, каквото не е никога в Лондон. Толкова е спокойно, че ти се струва, че всички спят и ти си единственият буден човек в целия свят. На паркинга има хора, някои са в колите си, други са излезли да пушат. Това са сестри от болницата и аз се поколебавам. При тези обстоятелства не би трябвало да мисля за това, но въпреки всичко се приближавам.

— Бихте ли ме почерпили една цигара?

Те млъкват и едната ме поглежда със съчувствие. Не съм се поглеждала в огледало, но сигурно изглеждам точно както се чувствам.

— Не би трябвало… — Тя ми подава кутия „Силк Кът“. — Просто не споменавайте пред никого.

— Няма, обещавам. — Усмихвам й се с много благодарност, паля и се отдалечавам към мястото, където свършва паркингът и започва полето. Дръпвам от цигарата и поглеждам към небето. Има пълнолуние и луната виси млечнобяла и кръгла в тъмното. Поглеждам я и се питам дали и Гейб в Единбург я вижда. Въздъхвам дълбоко. Иска ми се да му позвъня и да му разкажа какво се е случило с баща ми.

Само че не мога.

Тъгата ме притиска, аз пускам недопушената цигара на земята и я стъпквам. И без това имаше кофти вкус.

Нямам представа колко време съм стояла навън — просто съм загубила представа за времето — но когато се връщам, Розмари все още дреме. Настанила се е на три пластмасови стола и използва чантата си за възглавница. Отварям сакото й като импровизиран чаршаф. И аз съм уморена. Сядам на последния свободен стол, отпускам глава назад и се замислям за татко, който е на няколко метра от мен. Казвам си, че той ще се възстанови напълно и ще доживее до сто, но въпреки това ми е трудно да го повярвам. Както каза лекарят, той все още не е вън от опасност.

Розмари простенва тихо и аз я поглеждам. За пръв път усещам, че ни свързва обичта ни към Лайънъл. Това ми донася странно успокоение. Макар да е трудно и болезнено да мисля за това, ако се наложи да се сбогуваме, то поне ще бъдем заедно. Очите ми натежават, аз ги затварям и се предавам на съня.

Трепвам рязко и се събуждам. Къде съм? Изправям се бързо. И в този момент истината ме удря като с юмрук право в стомаха. Татко.

Розмари все още спи, докато се изправям на крака. Кое време е станало? Часовникът на стената показва, че е малко след шест. Спала съм часове.

Болницата е все още тиха и аз забързвам по коридора към интензивното, ала не виждам жива душа. Дори сестрата, която седеше на рецепцията, я няма. Поглеждам към прозорците, но не успявам да видя нищо през щорите. Тъй като няма кой да ме спре, отварям вратата.

В стаята цари полумрак, тихо е освен ритмичното пиукане на монитора. Залива ме вълна от облекчение.

Все още е жив.

Честно казано, нищо друго не ме интересува.

Поемам си дълбоко и тихо въздух, за да не го събудя. Протягам длан към ръката му и се сепвам.

Това не е баща ми.

Усещам как ми прилошава. В леглото на баща ми лежи много по-млад мъж. Забелязвам синята татуирана птица отстрани на врата му, туптенето на пулса и бледата кожа. За частица от секундата земята под мен се отваря.

— Извинете ме, но не можете да влизате тук.

Врътвам се рязко към две сестри.

— Къде е баща ми? — изкрещявам отчаяно аз. — Какво му се е случило? Какво сте направили с него? — Вие ми се свят и те припват към мен. Опитвам се да си поема дъх. Двете ме държат и се опитват да ме успокоят, но аз не успявам да чуя думите им. Единственият звук е писъкът в главата ми. Вече знам.

— Мъртъв е, нали? — хлипам аз. — Мъртъв е… мъртъв е.

Те ме повеждат навън, държат ме сякаш съм парцалена кукла.

— Госпожице Хамилтън, аз съм господин Брадли… госпожице Хамилтън, изслушайте ме.