Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Всичко ли е готово? — пита Брайън и вдига поглед от нещата, които сме донесли и сега са оставени върху покритата с чакъл алея.

Спирам да свалям багажа от вана на „Завинаги заедно“ и се замислям. След това си спомням.

— Чакай малко, не бива да забравяме… — Посягам към тубичка вазелин. — За лещите — напомням му аз.

— Разбира се. — Той извива очи към небето и пъхва тубичката в джоба си.

— И това.

— Вентилатор? — мръщи се той. — Какво, по дяволите, ще правим с него?

Споглеждаме се с поглед, който веднага ни напомня: „Лейди Шарлът.“

— Първо искаше машина за вятър — обяснявам аз и навивам контакта. — След това й обясних, че можем да постигнем абсолютно същия ефект с вентилатор.

— Това не е музикален видеоклип. — Той цъка възмутен.

— Кажи го на нея — отвръщам аз и го тиквам в ръцете му. Нещо ми подсказва, че това ще бъде важен ден. За всички нас.

От обаждането ми преди няколко дни двамата с Брайън говорихме доста и той знае всичко за инфаркта на Лайънъл, че Гейб е племенник на Виктор Максфийлс, че съм решила да не приемам работата в „Сънди херълд“. Той, както винаги, бе моята опора, изслуша ме, каза ми предано, че съм изключителна фотографка, и веднага ми предложи старата работа.

— Няма нужда да ти казвам, че не се налага да бързаш. Спокойно — успокоява ме в момента той, докато обикаля абатството и отчита светлината.

— Благодаря, Брайън, наистина съм ти много задължена. — Седнала съм на един от саковете и се усмихвам доволно. Покрай всичко, което се случи, все още не съм решила какво да правя с кариерата си. Заради мечтата да постъпя в „Сънди херълд“ останах без работа и макар да ми е безкрайно приятно да работя с Брайън, и двамата знаем, че шест години са доста време, така че трябва да продължа.

Лошото е, че нямам представа накъде да продължа.

— Няма проблем. — Той вади кърпичка и попива потта от лицето си. — Честно да ти кажа, Хедър, след тази смрадлива сватба и на двамата ще ни бъде необходима почивка. — Той оправя вратовръзката си, опитва се малко поне да разхлаби яката на ризата, която е толкова колосана, че е като менгеме около врата му. Наложи му се да смени ленения костюм и да облече фрак, да сложи шапка, затова се чувства доста неестествено още от сутринта. — Нещастният младоженец, мъчно ми е за него — мърмори той, отива до вана и се оглежда в страничното огледало.

— Има още нещо — Започвам предпазливо аз. — Следва мълчание. Опитвах се да не мисля за това, но Даниел надига грозната си глава. — Младоженецът е бившият ми приятел.

Брайън ме зяпва и не може да разбере.

— Помниш ли Даниел? — питам тихо аз и усещам как цялата се стягам. Господи, тъкмо от това се страхувах.

Брайън беше готов да зяпне от удивление, но яката му е така колосана, че почти го задушава.

— Мили Боже, как ще забравя? Та той ти разби сърцето… — Той ме гледа ококорен, след това пита: — Знаела си през цялото време и въпреки това предложи да ми помагаш днес… — Той млъква и ме поглежда, а очите му се пълнят със сълзи. — Хедър, това е най-милото нещо, което някой е правил за мен. — Той пристъпва към мен и ме прегръща.

— Престани, иначе ще ме разплачеш и мен — протестирам аз и гласът ми прозвучава приглушен на рамото му. — А знаеш много добре, че не плача на сватби.

Той се смее и подсмърча.

— Благодаря ти, Хедър.

— Няма защо — усмихвам се аз, а след това соча екипировката, натрупана наоколо, и заявявам: — Хайде, трябва да се приготвим за сватбата. — Грабвам по един триножник и тръгвам към абатството.

През следващите десет минути нагласяваме нещата: светлините на олтара, рефлектора близо до амвона, по един триножник от двете страни на седалките. Едва когато Брайън излиза навън, за да вземе удължители от вана — което означава, че се е покрил, за да изпуши набързо една цигара, — аз се оглеждам.

Абатството е приказно. Само размерът му е достатъчен, за да ти вдъхне страхопочитание, и докато обикалям, вирнала глава, за да огледам по-добре светлината, която се процежда през витражите, забелязвам, че разпраща цветен калейдоскоп по каменния под.

Ами цветята! Стотици хиляди цветя, сложно аранжирани, са обгърнали колоните в края на всеки ред, вързани с пищни панделки. Тук цари истинска феерия от бяло и розово. Честно казано, май са се попрестарали. Не трябва ли да обърнат повече внимание на качеството, не толкова на количеството? Като се замисля, май е прекалено префърцунено. Та тук прилича на цветно изложение.

Защо се заблуждавам? Съвсем не е чак толкова префърцунено, отвратително прекрасно е. Просто се опитвам да се успокоя малко.