Христо Пощаков: Откривателите

„Нарди няма проблеми“ — написа Барса и накара прибора да го повтори на глас.

— Браво, мой човек. По умен си от предишния ми пикотек, макар още да ме е яд, че гадните устозаври го изядоха при последната ми експедиция. Ала аз ще те науча да боравиш с всевъзможни оръжия и дано твоят бог да те закриля. Ако проявяваш достатъчна съобразителност, няма да имаш премеждия.

Барса го изгледа стреснато, жената от дружеството бе споменала, че само ще се грижи за къщата, а сега излизаше нещо съвсем друго. Сети се за възможността да излезе навън, да изключи хипнофиксатора и отново да си възвърне образа на човек. Но после какво щеше да прави? Отново щеше да си блъска главата, докато измисли нещо друго.

— Защо замлъкна? — запита го Наставар. — Впрочем винаги забравям, че пикотеците са неми. Сега тръгвай след мене да ти покажа собствения ми полигон.

Той представляваше обширно, добре осветено помещение, изградено под къщата. По рафтовете край стените лежаха различни видове оръжия.

Сарен Гавах посегна към едно от тях и го подаде на Барса.

— Започваме с най-простия линеен дезинтегратор, употребява се при не много сложни ситуации. Гледай сега, освобождаваш предпазителя, насочваш го към целта, мислиш за нея и натискаш пусковия бутон. Виждаш ли оня камък, поставен в края на полигона? Представи си, че е враг и трябва да се унищожи. Насочи дезинтегратора към него и си спомни какво ти казах. Стреляй!

Превъплотеният пикотек кимна и изпълни нареждането. Около камъка се появи облаче пара и той се превърна в шепа прах.

— Схватлив си, доволен съм. Ако се проявиш в бъдещите експедиции, ти ще бъдеш първият от себеподобните си с открита банкова сметка. Слушай ме по-нататък. Това е силенсов лазер с далекобойност до двеста и петдесет обхвата. Кондензаторът му побира сто разряда, привежда се в действие чрез…

През следващите два часа Барса доби усещането, че мозакът му се изпотява. Пространствено-временни капани, дактилни коагулатори, неутронни инвертори, смърдящи бомбички, газови стрели, парализиращи отрови и какво ли не още, необходимо за арссенала на един търсач на нови светове. Списъкът от средствата за унищожение завършваше с ентропийна граната. В края на това наставление по бойна техника почуства остра болка в главата си.

„Нарди уморен“ — написа на апарата, окачен на врата му и предизвика произнасянето на фразата.

— Изглежда прекалих с обучението — установи господарят му. — Доста ти влезе в тиквата, мой човек. Добре, за днес стига толкова. Да се нахраним и поспим, почивката не е лошо нещо. Не мога да си спомня дали вие, пикотеките, изобщо спите.

— Някои от нас прави такова нещо, Нарди също — написа/каза Барса, защото така му изнасяше.

През следващия ден той свикна с домашната работа, но не и със заниманията в полигона. Сарен Наставар Гавах го затрупваше с термини и теоретични постановки, от които мозъкък му се подуваше. Към края на изминалата седмица установи, че винаги досега е бил мързелив, но не и глупав. Задълженията му в хотелите бяха изострили наблюдателността му, беше достигнал до способността да определя веднага от кой от клиентите ще падне добър бакшиш. Придобитите навици сега му помагаха.

— Дотук достатъчно — заяви един ден господарят му. — Умен си почти колкото човек, време е да се заемем с изкарване на прехраната си. От тази сутрин до вечерта да си заредил да си пренесъл всичко по този списък в кораба, ще подредиш нещата в багажното отделение. Дотогава ще бъда навън, смятам да поиграя на „триста и едно“ с приятели. И не се разсейвай, първата ми работа след като се върна ще бъде да проверя дали си изпълнил задачата както трябва.

Наставар бе кръстил дисковидния си кораб за транспреходи с името „паницата“, а тя от своя страна кротко стоеше в хангара зад къщата. Беше заимствувал името й от някакъв древен исторически филм. Запотен от положените физически усилия, Барса дълго снова между нея и складовите помещения в къщата, обладан от сладките спомени за хотелите, къдете всичко бе много по-лесно и не съществуваше перспективата да бъде изяден на някоя смрадлива планета. Същевременно го глождеше любопитство от напускането на неговата родна, в безкрайното пространство вероятно щеше да срещне нещо ново и различно, а тази възможност не беше за пренебрегване. Тогава щеше да реши дали да избяга от господаря си или да остане при него. Престоя в стационара съвсем не го привличаше, даже го отвращаваше. По време на един от туровете той стисна зъби, намести по-удобно товара върху гърба си и с неудоволствие продължи хамалската си дейност. „За какво са роботите?“ — помисли ядосано, но нямаше наличност на такива, затова трябваше да продължи с действията си.