Христо Пощаков: Обсебеният

Слънчевият лъч погали по бузата Они Раман и го накара да отвори очи. Събуденият човек по навик погледна екранчето върху многофункционалната гривна на ръката си и се стресна. Циферблатът на часовника му показваше осем и трийсет местно време и вече закъсняваше за работа. Беше се успал, което рядко му се бе случвало досега, не беше чул натрапчивите пиукащи звъци за събуждане. Изглеждаше странно, но беше факт.

Они бързо се измъкна от поддържащото поле на силовия хамак и шляпайки с голи ходила по гладката повърхност на пода се вмъкна в тоалетната ниша. Обичайните сутрешни занимания не му отнеха повече от десетина минути, но той продължаваше да следи напрегнато смяната на червените цифри. Обличането на дрехите и обувките му отне още малко време, после набързо включи светлофилтъра на прозореца и дори не обърна внимание на чудесния изглед към океана, предоставен от височината на петдесет и втория етаж на жилищния комплекс.

Пътят от дома му до площадката за прехвърляне изяде още пет минути, добре, че по това време тя не беше задръстена от хора и повечето от стартовите места бяха незаети. Они застана на едно от тях, набързо набра чрез гривната си нужните координати и след няколко мига се озова в непосредствена близост до огромния плуващ ресторант, в който работеше като готвач-програмист. Доста смутен, той влезе във вътрешността му и се насочи към супер модерната кухня. Когато стигна до собствената си работна клетка, забеляза с учудване, че в нея се е настанил друг мъж, който усърдно работеше със секционния програматор. Беше мургав като него, но с по-атлетична фигура и полегати очи, което говореше за източно-азиатски примес в кръвта му.

— Сигурно има някаква грешка — обърна се Они към него. — Винаги работя точно на това място.

— Възможно е. Замествам някой си Раман, който от днес си е взел годишен отпуск. Но това не означава, че е станала грешка — пренебрежително отвърна човекът.

— Извинете за безпокойството — смутено измънка Они и побърза да тръгне натам, откъдето бе дошъл. Чак сега се сети, че вчера бе поискал да ползува отпуската си.

„Как може да съм станал такъв идиот? — помисли докато доближаваше изхода на ресторанта. — Вместо да се излежавам на някой плаж и да си търся подходяща женска компания, тичам отново да работя. Превърнал съм се в безмозъчен автоматизиран тъпак.“

След като стигна до площадката за прехвърляне, реши да се върне в дома си, за да обмисли на спокойствие по-нататъшните си действия. Престижната му, добре заплатена професия наистина го бе превърнала в жив робот, изпълнен от вечен страх да не изгуби работата си.

Преди да извърши мигновената транспортна услуга, Они успя да се поотпусне и да хвърли поглед към свежата зеленина на острова. Морският вятър приятно подухна и разроши косите му, а високо над него прелетяха няколко бели птици.

„Съвсем не е лошо да живееш и работиш на Хаваите — неочаквано установи той. — Ако не беше пренаселеността на комплексите и тълпите туристи, тук щеше да бъде истински рай. Но в крайна сметка и така си е добре.“

Мелодичният звън на информатора го посрещна на входа на жилището му, имаше съобщение. „Интересно кой ли се е сетил за мене?“ — запита се Они, остави вратата да се затвори след него и се приближи към малкия, красиво оформен апарат, в чието екранно пространство светеше ярък надпис:

„В десет и половина тази сутрин ще те чакам на ъгъла на сто и петнайсета и осемдесета улица, откъм страната на хотела. Бъди точен. Х.“

Смисълът на съобщението беше доста загадъчен. Кой или коя се криеше зад инициала „Х“? Нямаше познати, чиито имена да започват с него. Ала и без това бе свободен от ангажименти, нищо не му пречеше да се поразходи из улиците и да отиде на срещата. Погледна гривната си, часът беше девет и четвърт, разполагаше с четиридесет и пет минути.

Без да бърза, той излезе в общия коридор и се вмъкна в най-близкия пневматичен подемник. Неочаквано се оказа в компанията на някакъв дебелак, който го притисна в ъгъла на кабината. Когато стигна до нулевото ниво, най-сетне се отърва от присъствието му, измъкна се от огромната сграда и зажумя под лъчите на яркото слънце. Беше забравил да си вземе тъмни очила, но не му се връщаше обратно.

Улиците, по които се движеше изглеждаха позабравени и Они отново ги преоткриваше. По тях рядко се срещаха минувачи като него, те бяха изпълнени предимно с туристи. Обитателите на комплексите предпочитаха да си стоят по домовете, да дишат свеж кондициониран въздух, да гледат развлекателни програми или да вземат участие в различни лотарии. Социалната издръжка на мнозинството от тях не предразполагаше да си показват носовете навън. В това отношение привилигероването му положение освен самочувствие, създаваше и известно неудобство.