Христо Пощаков - Произшествие на Клеопатра

— Нортон! — извика той. — Също като Легран! Какво да правя?

— Отведи го в лекарския кабинет — отвърна без да се замисли. — Непрекъснато да докладват за състоянието му!

Хладни тръпки отново го обхванаха, Кронин се бе оказал прав. Вече не можеше да се мисли за случайност, кой щеше да бъде следващият? Почувствува се безпомощен, безсилен да се справи с непосилната задача. Какво ли го очакваше?

Новото повикване прекъсна мислите му. От екрана го наблюдаваше Кронин.

— Това се очакваше — проговори с досада. — Направихме груба грешка, мнението на Центъра е същото. Не трябваше да допускаме Нортон до работа. Да помислим логично: Нортон завежда Легран в кабинета на лекаря, Сабрински придружава Нортон до същото място. Логиката е формална, не е ясно защо лекаря не влиза в сметката, но следващата вероятна жертва е Сарбински. Или трябва да прекъснем веригата, или да се предадем, въпреки че втората възможност не ми допада. По-скоро бих взривил астероида в космоса. Съветвам ви да мислите по същия начин. Следете неотстъпно Сабрински, той е ваш близък приятел, няма да бъде трудно.

Забравете чувствата, пазете се, доколкото можете. Животът на всички ни е в крайна опасност! Ако до следващата смяна не постигнем напредък, длъжни сме да предупредим останалите. Земята не може да даде по-добър съвет, засега трябва да забравим за връщането си на нея.

Кронин прекрати връзката, а в мислите на Марк се промъкна самообвинение. Защо изпрати Сабрински да придружи Нортон? Същата работа щеше да свърши и Менендес. Но нима всички от групата не му бяха приятели? Главата му се пръскаше, представи си веселите, открити лица и му се прииска да завие от мъка. Те бяха изпаднали в беда, не можеше да помогне с нищо. Той също не беше застрахован, но чуждата беда му се струваше по-тежка. Внезапният звън на комуникаторът го стресна и се втренчи в уплашеното лице на лекаря.

— Нортон вече не е нормален човек. Същите симптоми, като при Легран. Мозъчните функции изчезнаха.

Марк прекъсна връзката, усети, че му прилошава.

Сабрински и Менендес завършиха смяната при пълно натоварване на автоматите. Пресрещна ги във фоайето и пресилено се усмихна.

— Готови ли сте за шахматни битки? — неестествено прозвуча въпросът му.

— Уморен съм — едва отвърна Сабрински. — С Менендес работихме за четирима.

Блуждаещият му поглед напомняше погледа на Нортон от последната среща. Изпълнен от подозрение, Марк със свито сърце се раздели с тях. Прибра се в стаята и разкъсван от противоречиви мисли, извади от шкафчето тежка отверка. Върхът и се вряза в стъкленото око на комуникатора, блестящите късчета изхрущяха под краката му. Набра номера на Сабрински. Осъществената по този начин връзка бе едностранна и неетична, Сабрински беше лишен от образ.

Екранът го показа легнал на леглото си, притиснал глава с длани. Очите му бяха затворени, устните му се мърдаха и издаваха не типичен за него монотонен глас:

— … отдавна забравих откъде идвам. Искам да си припомня, но вие ми пречите. Непрекъснато негодувате, споменът за жалките ви тела е силен, още съжалявате за загубата на тази колоидна пихтия. Не ви харесва да станете част от мен, да бъдете вечни!

— Мръсен убиец — прозвуча гласът на Легран. — Оплакваш се, че си самотен, но търсиш компания, в която да доминираш! Даже не осъзнаваш престъпленията си!

— Съгласен съм — намеси се гласът на Нортон. — Няма да се превърнем в роби, ще се борим!

Помолете го да се махне от мене — продължи Сабрински със собствения си глас. — Очакват ме на Земята, имам семейство…

— За какво хленчите? — прекъсна го монотонния глас. — Желаете да се скитам безцелно? След като свръхновата избухна по пътя ми и разруши част от моите структури, останах без ориентация. Блуждая самотно, без да намеря нещо достойно за моето внимание. А когато го намерих отказва да сътрудничи. Смисълът на съществуванието ми е изгубен, само постоянното вливане на информация в структурите ми, все още създава жизнен импулс. Усвоих вашите термини и понятия, чувствам се по-добре. Но вие не се радвате, не разбирате, че същността ви е концентрирана информация, която изчезва след отрязъка от време, наречен живот. Споменът за телата ви пречи да осъзнаете възможността на новото съществуване. Реших да ги унищожавам, за да прекъсна глупавите надежди за връщане в тях.

Сабрински скочи от леглото и по лицето му се изписа страдание. Настръхнал от нерви, Марк стисна оръжието и се затича към стаята му. Краткият импулс на деструктура превърна ключалката в разплавена дупка, ритна вратата и нахлу вътре. Свит в ъгъла, приятелят му се гърчеше в неестествена поза. Приличаше на восъчна кукла, чието лице губеше очертанията си. Ужасяващо бързо, то се превръщаше в кафява каша, която се стичаше по дрехите му. Те се свлякоха на пода, от тях се измъкнаха снопове белезникави, фини като паяжина нишки. Приеха кълбообразна форма и запулсираха във въздуха. Вцепенен от странна хипноза, Марк в просъница вдигна оръжието и стреля в тях. Лъчът прониза неясното образувание и без да му причини видима повреда се впи в стената. Няколко нишки се отделиха от пулсиращата маса и се насочиха към главата му. Заля го мътна вълна на чуждо отчаяние, в съзнанието му прозвучаха познати гласове. „Бягай! Чудовището ще те всмуче в ненаситната си утроба!… Послушай ни, с мъка го задържаме… Това е свръх-организъм, създаден с неизвестна цел от далечна цивилизация! Мощността на оръжието ти е недостатъчна, бихме се радвали ако можеше да го погубиш!… черпи енергия от пространството… невероятно опасен е! Заехме доста от структурите му, мъчим се да овладеем главния му център… Като че ли постигнахме известен успех, ще го заставим да се отправи в космоса… Съобщи на близките, може би някога ще се върнем… Сбогом приятелю!…“