Христо Пощаков - Произшествие на Клеопатра

Тази „вечер“ беше свободен от задължения. Тъкмо съставяше приблизителна програма за прекарването й, когато над вратата му замига червена светлина. Имаше посетител.

Сабрински се вмъкна в стаята, сякаш някой го гонеше. Изглеждаше развълнуван, с напрегнат поглед.

— Не зная от къде да започна — изстреля думите нервно. — Изглежда на територията на астероида има извънредно произшествие. Всичко вървеше добре, докато на монитора на Легран не се появи сигнал за повреда на транспортьор в пета шахта. Вместо да вземе необходимите мерки, Легран втренчи поглед в точка от пространството и изкрещя: „Изчезвай от мен!“, след това се опита да скъса комбинезона около врата си, сякаш нещо го душеше. Помъчих се да го успокоя, необяснимо защо отчаяно се съпротивляваше на опитите ми да дръпна ципа, за който изглежда беше забравил, че съществува. Докато се борех с него, имах усещането за нещо хладно и лигаво, което се плъзгаше край дланите ми. Легран ставаше все по-зле. Устата му се покри с пяна, издаваше неразбираеми звуци, погледът му беше безсмислен. Страшна гледка! Наредих на Нортон насила да го заведе при лекаря. До края на смяната, с Менендес някак си се оправихме, но ужасно съм разтревожен. Никога не съм виждал нещо подобно!

— Познаваш го по-добре от мене. Преди забелязвал ли си отклонения в поведението му?

— Никога. Държал се е съвсем нормално.

— Може би е нервно разстройство. Чел съм за синдрома на Шледингер — чест гост при живот в изолирано пространство. Но защо да гадаем? Нали се намира в лекарския кабинет.

Въпреки, че Сабрински се посъвзе, все още изглеждаше твърде напрегнат.

— Дано да си прав — отвърна. — Разбери, чувството, което изпитах, беше ужасно. Не го пожелавам на никого. Бях в съприкосновение с нещо чуждо, усетих полъха на невъобразимо отчаяние! Сякаш се опитваше да се вмъкне в мен, още потръпвам от отвращение! Споделям го, като с най-близък, съвсем в ред съм.

— Успокой се! — не намери какво друго да каже Марк, но лицето върху комуникатора го спаси от по-нататъшни утешения.

— Координатор Белов, незабавно елате при мен — нареди сухо Кронин.

— Проклет старчок — промърмори Сабрински. — Отивай, той не обича да се бавят.

Марк се вгледа в лицето на възрастния човек и едва сега си даде сметка, че неприветливия му вид е маска на постоянна умора. Работата на мината бе смисъла на живота му, според слуховете, Кронин не беше видял много лично щастие.

— На територията на астероида има опасен случай — започна той.

— Вече зная, известиха ме — самоуверено отвърна Марк.

— Както винаги бързате — хладно отбеляза Кронин. — И какво точно знаете?

— За нервния пристъп на Легран.

— Кой ви уведоми?

— Сабрински, беше много развълнуван. Защо трябва да се правят трагедии от един изолиран случай? Познавам Легран, сигурно бързо ще се оправи.

— Легран е мъртъв.

Марк онемя. Бръчките по лицето на Кронин се сгъстиха.

— Смъртта му е неясна и необяснима — продължи намръщено — Поддържано от апарати тяло с изчезнала личност. Мозъкът му прилича на чиста касета без запис. Легран е жив мъртвец, Белов. Дългогодишният ми опит подсказва, че се срещаме с нещо необичайно и трябва да се подготвим за борба с него. Космосът не е толкова спокоен, колкото изглежда на пръв поглед. Обявявам тревога, бъдете нащрек. За най-малкото отклонение от нормата, незабавно докладвайте! Засега да запазим смъртта на Легран в тайна, не искам да предизвикваме паника. Смятам, че ме разбрахте, свободен сте.

Марк бавно осъзнаваше чутото. Струваше му се невъзможно Легран да загине, до вчера беше разправял вицове — днес вече го няма. Нима можеше да изчезне така нелепо? Всяка стъпка към общия салон го натоварваше с отговорност пред шепата хора, най-сетне осъзна бремето, което разделяше с Кронин. Едва пристъпи прага на салона и хората го заобиколиха. Новината беше плъзнала навсякъде.

— Какво става с Легран — запита червенобузест оператор.

— Болестта му се изяснява — излъга той и усети, че се изчервява. Зад една от шахматните масички видя Сабрински и тръгна към него, като към спасителен остров.

Околната възбуда намаля. Марк направи първия ход и внимателно огледа присъствуващите. Нортон липсваше. Продължи да играе механично, подозрението все повече го обземаше. Съвсем неочаквано, Сабрински изпадна в затруднено положение. Реши да използува ситуацията и стана от мястото си.

— Оставям те да помислиш — заяви на приятеля си. — Боли ме глава, ще взема някакво хапче.