Христо Пощаков - Търсачи на съкровища

След няколкочасова упорита борба, усилията им се увенчаха с успех. Едва се домъкнаха до неподвижното тяло на вседехода и се строполиха на седалките.

През последващите дни взривовете продължиха да терзаят студената гръд на мъртвия град. Зад тях оставаха мрачни отверстия, озъбени в ням протест.

Не намериха нищо ценно.

Последният пакет взрив беше изразходен. Изнемощели и вдървени от умора, започнаха да събират малкото багаж, останал в кабината на вседехода.

— Не ни провървя — проговори мрачно Коли, — а толкова добре започна. Да се махаме от това проклето място!

Стен не възрази. Изтегли касата с инструменти през люка и я натовари на саморъчно направената шейна. После заедно с Коли се впрегнаха в парчетата от кабели и я затътриха към космолета.

През същата нощ, въпреки умората, дълго и неспокойно се мятаха в койките.

Професор Гленвил изглеждаше въодушевен.

— Открили сте изумителна цивилизация! — започна с искрен възторг. — Кодирана писменост, предмети със свръхутилитарно предназначение! Изкуство, което поразява, направо шокира! Моят фонд ще плати добре, но ми трябват координатите на планетата. Длъжни сме да проведем допълнителни изследвания!

— Съжалявам — отсече Коли. — Тя се намира в сърцето на прахов облак, в забранено за навигация пространство. Вече рискувахме кожите си, друг едва ли би си го позволил. А освен това се разбрахме за вашето мълчание.

— Така беше — огорчено въздъхна професорът. — Поне ако бяхте взели няколко статуетки…

Той впери поглед в панорамата на злополучната зала и продължи с излиянията:

— Какво изящество, каква красота! Можехте да станете милионери! Но какво приказвам? Нима портретът на Мона Лиза е съизмерим в пари? Каквото и да бяхте донесли, щеше да е безценно…

— Извинете, професоре — прекъсна го Коли и смутено завря пръст в ухото си. — Сами се убеждавате, че в залата е чистичко, подредено като в музей. Ние тогава си помислихме: няма ли един ден неговите стопани да се завърнат? Тази мисъл ни разтревожи и не посмяхме да пипнем нищо.

Пъпчивото му лице доби изражение на благ херувим, събрал в себе си будната съвест на човечеството. Професорът изглеждаше стъписан.

— Браво, момчета! — възкликна. — Имате пълно право! Съвсем не помислих за моралната страна на въпроса, а бих постъпил по същия начин!

Захласнат във видеорамата, Стен почти не го слушаше. Коли издърпа чека от професорските ръце и го побутна да си тръгват. По пътя към асансьора го изгледа с победоносен поглед.

— Нещо да кажеш? — попита с чувство на превъзходство. — Видя ли как елегантно преметнах стария глупак? Добре че заснех всичко и прибрах няколко пластмасови боклука. Ако не беше вродената ми гениалност, кой знае къде щяхме да нощуваме?!

Стен помисли, че пламналите му бузи ще подпалят въздуха. От години не беше изпитвал такъв остър пристъп на срам.

— Какво си ме зяпнал? — продължи Коли. — Да пукна, ако съм подозирал за цената на истуканите! Ако я знаех, щях да те изгоря вместо тях!

Доволен от дебелашкото си чувство за хумор, започна да си подсвирква фалшиво.

Те прекосиха луксозното фоайе на партерния етаж и тежката кристална врата ги изплю на улицата. Безликата тълпа бързо ги всмука в себе си, за да ги превърне в случайни частици — в едни от многото без значение, които пъплеха из равнодушната утроба на огромния град.

Коли нямаше при кого да отиде, но му се тръгваше нанякъде, независимо накъде, стига да бъде свързано с усещане за движение. Реши, че таксито не е най-подходящото за намеренията му средство и реши да се възползува от по-евтините услуги на метрото. Докато крачеше към следващата пресечка, в главата на Стен се въртеше мъчителния въпрос дали да го следва. Търсенето на отговор го накара да изостане, той се пръскаше от мъчително раздвоение. Могъщият допир с красотата го беше възбудил, пробил загрубялата обвивка на чувствата му. Една след друга, в съзнанието му възникваха сцените от последната авантюра, предизвикваха възел от сплетени нерви и все повече забавяха хода му. „Стига толкова! Стар си, негоден си да се бориш повече! Не намираш сили да изхвърлиш събудената си съвест!“

Стен се спря изненадан от безразличието, с което проследи изчезването на Коли във входа на метрото. Ако се беше обърнал да го повика, да го потърси с поглед… Но той не се обърна.

Взел окончателно решение, Стен се отпусна. Усети неимоверна слабост, почуствува се смачкан, като изваден от центрофуга на пералня. След няколко минути успя да дойде на себе си, осъзна новата реалност и мислено набеляза маршрута към лишеното от комфорт, но подходящо за случая място, наречено „социален приют“. Намираше се в стар, поолющен квартал и табелката на фасадата се разчиташе при взиране, но вътре приготвяха поносима храна. Ако пожелаеше, Стен веднага щеше да тръгне в тази посока и сигурно щеше да го направи, ако не беше осъзнал, че всъщност нямаше закъде да бърза. Суетнята и напрежението не го засягаха, откриваше нов свят, съвсем различен от предишния.