Христо Пощаков - Търсачи на съкровища

— Прилича на балкон! — изненадано се провикна Коли. — Тук са живели хуманоиди, но как са строили! Представяш ли си първоначалните бури от дъжд и сняг, а покривите са издържали! Докато планетата е изстивала, това е траело месеци наред.

— Да беше валяло по-малко — изсумтя Стен и се изправи да си почине. — Забравили сме резервните батерии, тази няма да издържи дълго.

— Кой те кара да се напъваш толкова? Времето няма да ни избяга, а космолета е пълен с експлозиви. Или нещо те е засърбяло? — попита Коли ехидно.

— Работя като вол, а ти се мотаеш с видеокамерата — възнегодува партньорът му. — По-добре си размърдай ръчичките!

— Слушай, приятелю — смени тона Коли. — Взех те при едно условие: аз нареждам, ти изпълняваш. Големите умници никога не са ми харесвали, ясно ли е?

— Добре де, можеше да не го натякваш — промърмори Стен и се наведе да продължи.

— Размърдай си мозъка! — продължи партньорът му. — Запис, направен в забранена за навигация зона, винаги представлява ценност и все ще се купи. А ако тук някой е пошетал, да речем преди няколко хиляди години и е решил, че няма защо да ни оставя нещо ценно? Помисли ли за глобата за незаконно излитане, за горивото, храната, експлозивите, за банковия кредит? За космолета, изписан от официалните регистри с цена на старо желязо? Съвсем не желая да ставам социален просяк и…

— Доскоро пееше съвсем друга песен — прекъсна го Стен. — Не искам да слушам глупости пред прага на Сезам!

Той хвърли фрезера, подпъна вратата с лоста и я открехна. След малко двамата се озоваха на широка площадка, от която се спускаше стълба към по-ниско помещение. Лъчите на фаровете осветиха дълги редица стелажи, покрити с еднакви предмети. Коли бързо се смъкна надолу, взе един от тях и започна да го разглежда с недоумение. Дебелият пръст на ръкавицата му задвижи случайно скрит механизъм, горната част на предмета се отмести и разкри кухина, изпълнена с малки цилиндърчета. Извади първото попаднало, отвинти непохватно капачката му и по пода се разпиляха множество кубчета, покрити с неизвестни знаци.

— Приличат на пластмасови зарчета — отбеляза той и добави: — Но кой знае за какво служат.

Основното претърсване на помещението не разкри нещо по-различно. Доста разочаровани, те избълваха няколко ругатни и се върнаха на площадката. Едва сега забелязаха, че парата, която излизаше от устата им се превръщаше в миниатюрни шумящи кристалчета, а в гърдите им се надигаше неприятна болка. Побягнаха към вседехода.

Топлата кабина донесе известно успокоение, ала притъпена, болката не изчезваше.

— Ще хванем някоя пневмония — оплака се Коли.

Погледна към индикатора за външна температура и се облещи. Показваше –120°С.

Приетата доза алкохол възвърна позагубения оптимизъм.

— Остава цял град! — възкликна Стен. — Няма да се предаваме!

— Ще го надупчим като швейцарски кашкавал! — закани се Коли. — Карай към космолета, спи ми се!

Нещо изпращя силно. Носът на машината се заби в терена и те прегърнаха таблото за управление.

— Какво стана? — профъфли водачът на експедицията, докато разтриваше удареното си чело. После извърна глава към индикатора и почервеня от ярост. — Ние сме идиоти — процеди през зъби. — При такава температура стоманата става по-крехка от стъкло, а вседеходът не е клас „супер“! Докато не изгрее слънцето сме затворени като мишки в капан!

Стен вдигна падналата на пода бутилка, отпи глътка и намръщено я подаде. Скоро в кабината се разнесе нестройно хъркане.

Първият взрив наруши тишината на мъртвия град, на фасадата на величествената сграда зейна грозна рана. Не изчакали окончателното разнасяне на дима и финия леден прах, нетърпеливо нахлуха в образуваното отверстие.

По протежение на дългото преддверие с лишени от украса стени се забелязваха входове към множество други помещения. Въпреки заключените им врати, лостът отново свърши добра работа. Стен бързо се справяше с възникналите препятствия, а Коли го следваше, чевръсто проверяваше отворените вътрешности и оставяше след себе си купчини от безразборно нахвърляни вещи с неизвестно предназначение.

— Проклятие! — изруга той. — Тези жалки типове не са познавали ценните камъни и метали. Накъдето да се обърнеш, само пластмасови боклуци! А от тях няма и следа, поне да бяха забравили някой скелет!

Стен сви рамене.

— Да продължаваме! — предложи унило.

Новата експлозия проби стената на здание, слабо издадено над ледената покривка. Изглеждаше сивкаво и безлично, но след като надникнаха в образувания отвор, съдружниците замряха от изненада. Под светлините изплуваха тъмни фигури, застинали върху полирани постаменти. Зад тях сияеше огромно пано, багрите му трептяха и плуваха в пространството като радостно видение. Изящни, отрупани с пурпурни цветове дървета, тъмнокожо хуманоидно същество, протегнало длани към златисто слънце.