Христо Пощаков - Търсачи на съкровища

Смайването от това неземно очарование не продължи дълго. Снабдени с мощна живачна лампа и сгъваема стълба, те атакуваха залата, която изглеждаше като запечатана — във вътрешността й не се забелязваха връзки с други помещения. Бързият оглед не откри нищо повече от първоначално видяното, неуспехът продължаваше да ги преследва.

— Отново си изгубихме времето — каза Стен кисело и недоволната му гримаса разкри два реда лошо поддържани зъби. — Да отмъкнем няколко от малките статуетки и да приключваме. Големите истукани не стават на работа, тежки са.

Зает с видеокамерата, Коли не му обърна внимание. Стен се нервира, повдигна взетия вместо фрезера бластер и в изблик на необяснима злоба стреля в главата на близката скулптура. Тънкият лъч я отряза и се впи в масивна таванна греда. С внушителен грохот, част от покривната конструкция се срина и запуши отвора, през който се бяха вмъкнали. Смачканите остатъци на стълбата се подаваха под образуваното хълмче от лед и строителни материали.

Коли се стресна и едва не изпусна видеокамерата. После разгледа втренчено пораженията пред себе си и побеснял от гняв изрева:

— Кретен! Сега как ще излезем?

Стъписан, Стен присви очи като ударено коте. Нерешително се приближи до хаотичното образувание, повдигна бластера и го насочи към блокирания отвор. Под действието на лъча, върху хълмчето рукна мътна вода, която бързо замръзваше в причудливи форми и оформяше странен леден водопад. Отначало всичко вървеше добре, но в последствие стените на издълбаната кухина не издържаха натиска на материала над тях и се срутиха. Стен упорито задълба новото препятствие, докато изтощи заряда на бластера си. Коли му хвърли змийски поглед и продължи работата със своя. Успя да напредне и може би щеше да се справи с възникналия проблем, ако срутването не се беше повторило. Той се замисли, обърна се и под акомпанимента на цветисти ругатни, с последните остатъци от енергия успя да отреже няколко къса от постаментите на статуите.

Снабдени с тях, съдружниците отчаяно задълбаха стъпала в ледения водопад.

Когато стигнаха до затрупания отвор, в гърдите им се появи познатата пареща болка. Лъчите на слънцето бяха спрели да проникват през процепа в покрива, температурата бързо се понижаваше.

— Не съм си представял по-идиотска смърт — изхриптя Коли. — Събереш ли се с глупаци, всичко очаквай. Ако веднага не измисля нещо ще загинем!

Злощастният му партньор поиска да се оправдае, но от гърлото му излезе неясен звук. Коли се огледа, тръгна към един от постаментите и се покатери върху него. След това се изправи пред високата статуя и с рязък замах заби острието на каменния къс в рамото й. Отцепи парче и бясно продължи да я раздробява.

— Не гледай тъпо, а прави същото! — прохърка. — Статуите са дървени, могат да горят!

Стен нямаше време да се порази от изяществото на творението пред него. Дивата жажда за живот настървено му диктуваше да го превърне в трески.

Лумна огън, чуждият вид дървесина гореше отлично. По прекрасните орнаменти на пода затанцуваха призрачни сенки, стана уютно и някак си тъжно. Пукането на пламъците сякаш се смесваше с едва доловими стонове — като че ли духовете на статуите оплакваха изгорелите си тела. Стен се загледа в причудливата игра на сенките, в душата му нещо трепна, нещо се пречупи. Той тръсна глава, за да се освободи от самосъжаление, което все повече го обхващаше.

— Продължавай! — сепна го гласът на Коли. — Какво си се втренчил като хипнотизиран? Помогни да домъкнем някоя местна Венера, жарта трябва да набере сила!

Денят ги завари наведени над импровизираното огнище, прострели ръце над остатъците от топлината му. Стен забеляза светлината в процепа на покрива и се изправи да се поразкърши. Бръкна в джоба на комбинезона си, извади няколко миниатюрни статуетки и ги разгледа с любопитство. Изглежда му харесаха и понечи да ги върне обратно, но Коли го удари през пръстите и ги събори в жарта. Стен се сви под унищожителния му поглед и мълчаливо се взря в малките пламъчета, които се появиха. Някъде, зад все по-силно завладяващото го чувство на вина, в мислите му се прокрадна далечен спомен за мимолетно щастие, за нещо хубаво и отдавна изгубено. После приятната душевна вълна заглъхна и се превърна в отвращение към собствената му личност. Той се наведе намръщен, повдигна от пода каменния къс и се запъти към ледените стъпала. Последваха го тежките стъпки и пресекливото дишане на Коли, когото вече мразеше.