Христо Пощаков - Силата на молбата

— Ще видим дали е за добро — повтори Рон любимата си фраза и стана ясно, че мрачното настроение не бе успяло да го напусне, дори след толкова упорито сънуване.

— Не се съмнявам в крайния успех, а ако друг се съмнява, то си е негова работа — свадливо се озъби Джим.

— Времето ще покаже — отсече шефът на експедицията. — Дано да си прав.

Джим взе уреда и ядосан излезе навън. Огледа се около себе си и кухината на голям камък му се стори подходяща за целта. Натика генератора в нея, след това го намести по-удобно е го включи в действие.

Оставаше му да се протегне, да се прозине и да забрави дребното спречкване. Откъм гърба му долетя приятен аромат — вероятно Иван се беше събудил и вече приготвяше закуската. Денят беше слънчев, оранжевите лъчи приятно грееха в почти земната атмосфера, нищо наоколо не предвещаваше бурните събития, които предстояха да се разразят. Капсулата кротко стоеше върху жълтеникавата, изпъстрена с бели цветчета трева.

Мирната идилия на чуждия свят възвърна доброто му настроение, после миризмата на пържен бекон го върна там, откъдето бе излязъл.

Още не бяха привършили със закуската, когато мъглявото образувание отново се появи.

— По дяволите! — изрева Рон. — Това отново се върна да се подува! Не вижда ли, че още не съм се нахранил?!

— Идва да благодари — успокои го Иван. — Но не е напълно сигурно, дали Могъщия Мо ще хареса продукцията на Джим.

— Могъщият Мо? Този пък кой е? Предишният път пак го спомена.

— Не мога да разбера съвсем точно, може би става дума за четвърти разумен вид най-висш и последен в йерархичната стълбица на планетата. Критът твърди, че расата му непрекъснато преработва сънища за него. Трансформират ги, превръщат ги в нова енергия и ги подаряват с благоговение. Той твърди, че да служи на Могъщия Мо е върховно блаженство.

— Да служи на когото си иска, но до престане да се подува! Усещам напъни в коремната област, досега не бях срещал такова отвратително чудо! Нещата започнаха да се задълбочават, остава и Мо да пристигне, за да се оплаче от нещо!

Eдва беше изрекъл последните думи, когато критът се сви уплашено, превърна се в тънка нишка и се източи навън през кабела на антената за подпространствена връзка. На обзорния екран слънцето избледня, обхванато от черна субстанция, която бързо увеличаваща плътността си. През входния люк нахлу вълна от студ.

— Веднага по местата си, готовност за старт! — изкрещя Рон и се хвърли към пулта за управление.

Преди автоматиката да затвори люка, ушите на тримата запищяха, а в тъпанчетата им се появи остра болка, сякаш потъваха в дебел слой вода.

— Нещастници такива! — прогърмя в мозъците им мощен глас. — Ще ви сплескам, ще ви направя на пихтия! Няма да ви оставя да ми пробутвате боклучив сурогат на сънища, лишени от изтънчения усет на пларките!

Рон погледна индикаторът за външно налягане и се втрещи от уплаха. Сто и петдесет атмосфери… нулата бясно се сменяше… сто и шейсет, сто и седемдесет… Околната тъмнина ставаше непрогледна, металните шевове на капсулата пукаха… Почти инстиктивно, той подаде команда за директен подпространствен преход без начални условия, а това беше твърде опасно, но още по-опасно бе да останат в могъщата прегръдка на Мо…

Времето спря хода си, лишения от зададени координати регистратор на пространството отмери няколко хиляди парсека и автоматиката му подаде команда за изплуване.

На обзорния екран не се виждаха нито ярки звезди, нито бледи петънца на Галактики. Екранът беше черен и пуст.

— Къде сме? Какво се случи? — реагира първи Иван.

— Великият Мо ви наказа и продължава да ви наказва — отвърна бордовият компютър.

— Какви ги дрънкаш, глупако? Откога този кретен стана велик? — изхриптя Рон, успял да се съвземе. За какви наказания говориш, смахнат дърдорко?!

След малко ще се приземим на подходяща за вашите престъпления планета, там ще разберете — произнесе невъзмутимо компютърът. — Такава е волята на Великия Мо.

— Ще трябва да го разглобяваме поне половин месец, напълно се е побъркал. В такива случаи моят любим професор казваше: „Защо ме наказваш, господи!“. Никога не разбирах за кого точно говори, но винаги чувствах, че фразата съответствува на създадената ситуация.

— Великият Мо е единствен авторитет, други не съществуват — промърмори компютърът.

Рон ядосано издърпа куплунга, който съединяваше пулта за управление с основните блокове памет.

— Няма да постигнете нищо — отново се обади безизразния машинен глас. — Координатите в резервната памет също са подменени, така пожела Великият Мо. Може да се доберете само до някоя от планетите за наказания, пръснати из Тъмната Вселена, нямате друга възможност.