Христо Пощаков - Кутията на Пандора

Въпреки смайващата гледка, Бартън внезапно усети необясним ужас, проби си път през околните и се затича към изхода на гробницата. Едва излязъл навън, върху него се нахвърлиха журналистите.

— Какво видяхте? — попита го набит здравеняк, който беше успял да избута останалите.

— Гледката беше фантастична. Нямам думи да я опиша! — възкликна той. — Открихме нов шедьовър на миналото.

— Кога ще можем да го заснемем? — попита суховат човек с щръкнала като четка коса.

— Не зная. Може би след няколко дена. Съществуват известни формалности, които са задължителни. Изготвяне на опис на намерените предмети, биологични изследвания, консервация, поставяне на климатична инсталация, охранителна система, постоянно осветление и така нататък. След това се очакват нарежданията на официалната институция, намеса на международни органи и други бюрократични формалности. Съжалявам, ще трябва да проявите търпение.

Лицата на журналистите помръкнаха, но въпреки разочарованието останаха на поста си.

След около два часа, Бартън почувства остра болка в темето си. Бръкна машинално в пътната си чанта, взе туба с разтворим аспирин, извади таблетка и я разтвори във вода. Изгълта течността, после отпи глътка кафе от походния си термос. Въпреки взетите мерки, болката ставаше все по-нетърпима. Започна да усеща нетърпим натиск в главата си и преди да изгуби съзнание успя да забележи разкривената физиономия на доктор Хамад, който неистово размахвайки ръце излизаше от входа към погребалната камера. От устата му се разнасяха нечленоразделни звуци.

— Отмъщението на фараона — промълви Бартън и се строполи на земята.

Излезлият от гробницата доктар пробяга стотина метра и направи същото. Един от журналистите го настигна, повдигна китката на ръката му и се опита да напипа пулс. Нямаше такъв.

Успял да преодолее охраната, суховатият журналист се вмъкна във входа на галерията и продължи да тича във вътрешността й. Гледката в погребалната камера го ужаси. Налягали в неестествени пози, по пода й лежаха телата на археолозите, само един от тях даваше признаци на живот. Той втренчи в него безумния си поглед и по устните му се появи пяна. Репортерът изкрещя от ужас и хукна обратно към изхода.

Бартън се събуди мъчително, имаше чувството, че излиза от нещо тъмно и безформено, лишено от сънища. Белите стени на стаята и блестящите метални части на леглото му го подсетиха, че се намира в болница. Един след друг спомените от последните събития възникваха в съзнанието му. Докато подреждаше мислите си, вратата срещу него се отвори и пропусна едър мъж с посивяла коса.

— Казвам се Златински — представи се той. — Ралф Златински. Специален пратеник на ЮНЕСКО по изясняване на странния случай. Сменял съм доста професии, специализирал съм и социология, но изброяването на придобитите титли едва ли има голямо значение. Следящите здравето ви системи показаха, че вече сте в състояние да проведем малък разговор. Вие сте късметлия. Когато са ви докарали тук, пулсът и биополето ви са били на изчезване, а жизнените ви функции са били сведени до минимум. В продължение на две седмици сте били жив труп. Но в крайна сметка имам честа да разговарям с единствения жив посетител на гробницата. Ще ви помоля да ми разкажете с най-малки подробности вашите впечатления.

Бавно и със запъване, Бартън започна да описва спомените си. Пристигналият при него се оказа добър слушател и не го прекъсваше. След като завърши, той стисна челюсти и изразът на лицето му показваше вътрешно напрежение. Накрая го попита:

— Как мислите? Каква беше причината да изпитате чувство на силна уплаха? Помъчете си да ми отговорите.

Бартън изпадна в затруднение. Спомни си за отварянето на вратата на гробницата и за написаното пред нея проклятие. След това беше последвала почудата от необикновения разкош на вътрешността й, и какво още? Да, отблясъците от продълговатия черен предмет положен върху капака на саркофага, които сякаш фиксираха погледа му.

— Струва ми се, че се загледах в нещо, което приличаше на голяма черна кутия, която отразяваше светлината и не се вписваше в околната обстановка — отвърна той. — Приличаше на предмет, направен в наши дни.

— Благодаря за информацията, беше ми крайно необходима — каза Златински и се сбогува с него.

Роботът тромаво напредваше към погребалната камера, а екипът, който го управляваше внимателно следеше предаваното от него цветно изображение. Механичното копие на човек стигна до сарофага и внимателно пое с манипулаторите си черния предмет.