Христо Пощаков - Кутията на Пандора

— Кого назоваваш демон, нещастни страхливецо? — просъска Амох.

— Черното нещо, господарю. То се излюпи от яйцето, което падна от небесата.

— Как изглеждаше? Защо толкова си уплашен?

— Приличаше на голяма кутия. Два лакета дълга, един широка и половин дебела. Всеки, който беше в досег с нея бе обладан от безумие и после умря с пяна на устата.

— Колко души останахте живи?

— Десетина от охраната и тридесет роби — отвърна войникът. — Както обясних, ние бяхме на пост в покрайнините на оазиса, а яйцето падна в средата му. Видяхме ярка светлина, после усетихме удар в почвата и накрая забелязахме изровения трап. Както разбрах, пукнатата черупка лежала на дъното му, от нея се появил демонът и увиснал отгоре й. Нахубад първи се приближил до ямата и се надвесил над нейния ръб. После се върнал в шатрата си и написал вестта до нашия владетел, изпратена по нубиеца. Аз го видях отдалече. Когато сенките на дърветата станаха съвсем малки, той се затича из лагера като се кикотеше, след това започна да крещи и при залез слънце умря в страшни мъки.

— Кога падна яйцето?

— На зазоряване.

— Как загинаха останалите?

— Погуби ги любопитството. Окуражени от дествията на Нахубад, някои докосваха черния предмет, а един дори се смъкна в трапа и го извади навън. Каза, че не тежал много. По това време никой не знаеше с какво си имаме работа. Аз и другарите ми ги наблюдавахме отдалече, защото не трябваше да напускаме постовете си, а робите носеха вода, сечаха дърва и приготвяха храна за войниците. До сутринта всички, които се бяха докосвали до нечистата сила умряха. Преди кончината им те говореха несвързано и не съзнаваха какво вършат. Не се доближавайте до демона, господарю! Много е опасно!

— Ще се вслушам в съвета ти. Връщай се в лагера и доведи останалите живи при мене! — заповяда жрецът с ехидна усмивка. — Освен това ще направим подарък на великия фараон — промърмори едва чуто. — Ще му поднесем жива нечиста сила, сигурно ще остане доволен — процеди той през зъби, след това се огледа и се провикна към един от робите: — Хей, ти, ела насам! Тръгвай след оня младия, придружи го до лагера и донеси черното нещо, което ще ти покаже. На връщане ще следваш кервана на петдесет камили разстояние.

— Милост, господарю, без да искам чух разговора ви! — извика робът и зарови глава в пясъка пред Амох.

— Милостта е за свободните хора, не за робите — отвърна презрително жрецът. — Нубиецо, накарай го да изпълни заповедта ми!

Тъмнокожият мъж се приближи и камшикът му със свистене се стовари върху гърба на нещастния човек. След повторението на действието робът измъкна главата си от пясъка и се затича към оазиса. По пътя към него срещна група от себеподобни, които го изгледаха недоумяващо. Мъжът, който ги предвождаше размени няколко думи с него и му посочи нещо.

Амох втренчено се взираше в белите шатри на опустелия лагер. Изпратеният от него роб изчезна между тях и не след дълго отново се появи. Беше нарамил черен предмет, чиито полирани стени отразяваха слънцето. Яростните лъчи на светилото се впиваха в пясъка, горещината ставаше нетърпима.

— Да тръгваме обратно — нареди Амох.

Камилите бавно се заклатушкаха в указаната посока. Скоро над пясъците се появи мараня и скорпионите се изпокриха по дупките си. Помъкнал черната кутия, робът следваше кервана на указаното разстояние. Понякога се препъваше, после успяваше да възстанови равномерните си крачки. Устните му се мърдаха, полъхът на вятъра донасяше непознатите думи на тъжна песен.

Слънцето не бе стигнало до зенита си, когато той спря да пее, нададе неистов крясък и захвърли товара си, който застина над нажежената повърхност. След това заподскача около него с неистови разкривени движения и не след дълго се строполи върху парещия пясък. Сгърченото му тяло не показваше признаци на живот.

— Продължи с носенето! — заповяда жрецът на друг роб. — Ти ще си следващият.

Човекът беше стар и свикнал с робството. Без да дочака ударите на камшика наведе глава и като покорно добиче се отправи към трупа на събрата си. Стигна до него, наведе се, повдигна злокобния предмет и го постави на рамото си. Керванът отново потегли.

На единайсетия ден от тръгването му от злополучния лагер, съставът му бе намалял силно. С изгрева на слънцето беше умрял и последният роб, но пред него се извисяваха внушителните храмови сгради на столицата.

— Остани тук и пази демона от разстояние — заповяда жрецът на нубиеца. — Аз ще известя великия фараон за пристигането ни.