Христо Пощаков - Кродо

Прем Вохра се събуди от крясьците на златисто-сините кожести капри, които проникваха през стените на бунгалото. Атмосферата в стаята беше привична — климатикът шумеше едва доловимо, екранчето на часовника показваше 6:45 местно време.

Ксенопсихологът се измъкна изпод завивката, посегна към монитора върху тоалетната масичка и тъмното стъкло на прозореца стана прозрачно. Навън, през мрачния гъсталак от синкави дървета с дебели стволове, проникваха кървавите лъчи на огромно червено светило. По клоните на близкия могъщ доаб бяха накацали множество капри — изглежда с единствената мисъл да отмъкнат нещо от лагера. С жест на досада, Прем включи ултразвуковия генератор, предназначен да ги разпъди и се запъти към тоалетната. Още преди да отвори вратата й, усети неприятния ефект на ултразвука. Надарен със свръхчуствителност, той трябваше да понася и отрицателните й страни.

След като привърши с тоалета си, Прем се завърна в спалното помещение и се зае с обичайната сутрешна медитация.

Когато привърши с нея се обърна към прозореца и се взря в мрачното вълшебство на Атлас VII — планета от земен тип, на която местните хуманоиди бяха развили цивилизация от III — та степен по скалата на Можайски-Меткович, а целта на малобройната експедиция, в чиито състав бе включен, бе нейното изследване. Първите контакти вече бяха установени, туземците бяха показали миролюбив характер и работата на експедицията протичаше в атмосфера на взаимно сътрудничество. Социалната структура на аборигените се състоеше от няколко клана, които живееха в отделни селища, всеки със свой старейшина, а централното ръководство се определяше от нещо като техен съвет. За изминалите няколко седмици бяха уточнени структурните тънкости на местните диалекти и те бяха вкарани в паметта на автоматичния преводач, свързан с няколко разговорни устройства.

Старейшината на близкото селище, на име Дарк, вече се бе разположил до едно от тях, разположено в центъра на лагера и търпеливо чакаше аудиенция. Тъмните прозорци на съседните бунгала все още не даваха признак на живот, изглежда техните обитатели не бързаха да се събуждат.

Прем Вохра облече антисептичното облекло, което не бе особено подходящо за задушния климат на Атлас VII, взе за всеки случай парализатора, окачи го на халката в колана си и излезе навън.

Докато доближаваше Дарк, за кой ли път любопитно го разглеждаше. Кожата на аборигена бе тъмна почти като неговата, хуманоидният му тип го правеше да изглежда приемлив за човешкия поглед и само острите, покрити със снопчета косми уши на фона на котешките му зеници, придаваха на физиономията му нещо хищно, което съвсем не отговаряше на благонамереното му поведение. Подобната на плащ дреха от кожи на местни животни, преметната с вкус през рамото му, костните катарами, свързващи отделните й части и достойнството, с което я носеше, му придаваха осанка на древен римски патриций.

— Здравей! — изрече Прем и повдигна ръка в знак на приветствие.

— Здравей! — преведе разговорното устройство на местен език.

— Добра бодрост — прохърка гласът на аборигена.

— Добра бодрост — прокънтя говорителят на устройството.

— Доста си подранил днеска — продължи Прем.

— Пристигнах, за да ви предупредя — отвърна Дарк. — Наоколо се навърта кродо, а това е лошо, извънредно лошо. Вие не разполагате с пазител на сънищата.

— Какво му е лошото на това кродо? Животно ли е? — попита Прем с нараснал интерес.

— Кродо е лош дух. Ако те срещне те кара да сънуваш, докато умреш. След това кродо те изяжда — лека полека, защото е малко и слабо, но много зло.

Ксенопсихологът се усмихна, но лицевите мускули на аборигена останаха застинали в маска на пълна сериозност.

— Какво предлагаш? — попита Прем.

— Вие сте добри. Нуждаете се от наш пазител на сънища. Кродо ще се страхува от него и няма да се доближава.

Мерките на безопасност, взети от експедицията, които включваха защитни полета, алармени инсталации и телекамери, бяха напълно непознати на туземеца и това предизвика нова усмивка.

— Благодаря Дарк, засега ще се пазим сами. Но ако забележиш въпросното кродо да се навърта около нас, можеш да ни уведомиш, знаеш, че всичко в твоя свят ни интересува.

— Пазете се — огорчено отвърна туземецът, — вече ви предупредих.

Той се обърна и бързо изчезна в гъсталака.

Сякаш по даден сигнал, прозорците на трите останали бунгала изсветляваха и не след дълго от тях излязоха Бъд Ренкин, високият рус и вечно засмян ксенобилог, Борис Манилов — черноокият, винаги скептично настроен техник, обслужващ камерата за нулево транспортиране и Сандра Мартинели — червенокосата красавица, която упражняваше няколко професии със слаба съвместимост — лекар, етнограф и антрополог.