Христо Пощаков - Кродо

Огледът на първата пещера, в която се вмъкнаха, остана безрезултатен. Събудени от дневния си сън, от нея изхвърчаха обезпокоените й нощни обитатели.

При влизането в следващата, водачите на Прем оживиха говора си — по пясъчния под, примесен с екстременти, отчетливо се забелязваха следи, оставени от ботите на Бъд. Внезапно Прем долови нещо обезпокояващо, лек натиск в съзнанието си, което го накара да настръхне. Беше усещане за нечие мрачно присъствие, съпроводено с неочаквано детско желание, когато ти се иска да покриеш главата си със завивката и да заспиш, предпазен от нещо неизвестно, но несъмнено страшно. Тренираният му мозък мигновено се възпротиви и се напрегна, за да възстанови състоянието на душевно равновесие. Застинал в миг на концентрация, кракът му с непроизволно движение разрови мекия грунт на пода, а в оставената следа нещо проблясва. Той се наведе, разрови почвата и го взе. На дланта му лежеше парче метал — бляскаво, с неправилна форма и с няколко правилни отвора в задната си част. Донякъде приличаше на голямо копче за дреха, но полираната му повърхност и строгата симетричност на отворите подсказваха, че в ръката му се намира продукт на технологично развита цивилизация. В един от ъглите на пещерата беше натрупан куп кости и пробити черепи, при вида на които туземците нададоха злобни крясъци. Дарк се наведе и повдигна от пода някакъв предмет. Беше парче обработен камък с гравиран върху челната му повърхност силует. През пробития в горната му част отвор се подаваше парче от оплетен шнур.

— Кродо — произнесе той и посочи костите.

Въпреки липсата на преводач, обяснението бе достатъчно ясно.

В третата пещера, която посетиха, откриха Бъд. Лежеше на пода й и изглеждаше непробудно заспал. Прем го разтърси в опит да го събуди, но усилията му останаха напразни.

— Бъд! — извика той, но не получи отговор. Повдигна клепача му, зеницата не реагираше на светлината.

— Кродо — повтори Дарк и добави още нещо. После се обърна към спътниците си и даде някакви указания.

Обратният път до туземното селище беше неприятен и тежък. Поставен на импровизирана носилка, Бъд не бе в състояние да оцени усилията, полагани от носачите, тъй като почти не даваше признаци на живот. Мълчаливото шествие бавно се промъкваше през гъсталаците от дребни и жилави растения, които обграждаха дебелите дънери на застиналата гора. Самата тя беше замряла, потънала в странна тишина, лишена дори от крясъците на каприте. Мрачната обстановка действуваше на нервите на Прем, пръстите му неволно стискаха ръкохватката на парализатора. И на връщане, той се движеше последен в процесията.

Нещо се мярна встрани от пътеката, някакво леко но все пак доловимо движение. Предишният натиск отново се появи в съзнанието му, усили се и се превърна в отчетлива фраза.

„Подчини се!“ — нахлу в мозъка му чужда мисъл, която остави следите на хладна безпощадност. „Подчини се и ще бъдеш щастлив! — продължи тя упорито — Спри, за да го разбереш!“

Сенките на доабите ставаха непрогледни, лъчите на слънцето потъмняха, кървавият им цвят се промени в лилав. Стъпките му се забавяха, изпита странен унес. Инстинктът му за самосъхранение нададе тревожен сигнал. Няколко дихателни движения, концентрация, блокаж, отново дълбоко дишане, достигане на първата степен на волята. Стажуването при Раминтранат Чандра не бе отишло напразно. Натискът изчезна.

„Подчини се, подчини се!“ — нещо белезникаво и отвратително грозно отново се мярна зад ствола на близкото дърво.

Този път проникналият в съзнанието глас му се стори смешен. Той се усмихна и ускори крачки, за да настигне групата. Едва сега се сети да установи връзка със Сандра и Борис.

След двайсетина минути в просеката на пътеката се показаха покритите с тънки плочи, островърхи покриви на селището.

Вкараха Бъд в една от шестоъгълните постройки и го положиха на нисък нар, покрит с пресни листа. Прем отиде до скутера и се върна с портативното разговорно устройство, свързано с преводача. Анарк, главният пазител на сънища бе влязъл там и го очакваше.

— Няма да се справя без твоята помощ — обърна се той към него. — Голяма част от съновиденията на пострадалия са непознати за мене.

— С какво мога да ти помогна — попита психолога.

— Ще те науча да влизаш в тях и да бъдеш съпричастен — отвърна туземецът. — Трябва да го измъкнеш, иначе ще умре.

— Дали ще се справя?

— Да, подходящ си, вече надникнах в теб — изрече пазителят и добави: — Но трябва да го направим заедно. Погледни ме в очите, не си отмествай погледа, а аз ще ти направя подарък.