Христо Пощаков - Никога не е късно за нови беди

Една вечер, преди Боб да тръгне към дома си, на небето избухна познатото вече сияние. Джордж се вторачи в него и неволно положи ръка над сърцето си.

— Същото чувство — промълви. — Ще видиш, нещо ще стане!

— Какво може да стане? Според мене, това са старчески глупости.

— Усетих го, по дяволите! Има нещо нередно, свързано с мен! Ще обещаеш ли, че ако се наложи да те повикам по всяко време, веднага ще пристигнеш?

— Не те разбирам, но съм съгласен. Винаги ще разчиташ на моята помощ! Да не би да се страхуваш от нещо?

— По-скоро е някакво предчувствие. Сиянията започнаха да се появяват след като построих пирамидата. Вече няколко пъти ги наблюдавам и винаги са съпроводени със същите усещания. Нещо не е в ред, нещо ще се случи!

Робърт беше запазил илюзията за себе си, като за здрав мъж, достатъчно вещ в побоите. Въпреки че напълнялото му старческо тяло не отговаряше на тази представа, той убедително повтори:

— Винаги ще разчиташ на моята помощ!

През следващата нощ съдбата реши да провери силата на обещанието и го събуди с продължителен телефонен звън. Сънливо повдигна слушалката и в уморените му уши се вмъкна сподавеният глас на Джордж:

— Ела веднага при мен! Преди да стигнеш до къщата ми спри, изгаси фаровете, изключи мотора и чакай да дойда. Ако имаш оръжие, вземи го със себе си!

Робърт някак си се справи с негодуванието на Сара, след десетина минути вече се намираше зад волана на колата и включи двигателя.

Пътят до фермата на Джордж не отне много време, изпълни получените указания и остана в купето. В нощта витаеха напрежение и тайнственост, най-сетне нарушени от тънкия лъч на фенерче. Принадлежеше на Джордж.

— Какво ти става, за бога?! — почти се развика Робърт. — Да не мислиш, че е почтено да разиграваш хората посред нощ?

— Млъкни, нещастнико — просъска Джордж. — След малко ще видиш нещо, което никога не си виждал, тогава ще разбера колко си смел. Сега ще минем през оградата, внимавай да не се одереш!

Джордж освети пространството пред себе си, повдигна ръждясалата бодлива тел и му помогна да мине под нея. Боб се запъхтя, годините и тлъстините му пречеха, но все пак успя да се провре и даже да се изправи.

— Носиш ли оръжие — попита приятелят му, след като направиха стотина внимателни стъпки.

— Взех пистолета си. За какво го направих, ако можеш да поясниш?

— За всеки случай. И аз взех моя. Ако бъдем нападнати, ще се отбраняваме. Не исках да те въвличам в тази история и все още имаш време да се откажеш. Знай, че е доста опасно!

— Ще кажеш ли най-после, за какво ме повика?

— Ш-ш-ш-т! Погледни към пирамидата — произнесе тайнствено Джордж. — Все още не зная за какво точно се отнася, но не е за слаби нерви.

Свали бинокъла, провесен на шията му и го подаде на Робърт. Той го поднесе към очите си, насочи го в указаната посока и едва не падна върху стърнището на нивата. Почвата под краката му стана невероятно мека и нестабилна.

Около пирамидата се разхождаха някакви фигури, облечени в жълти комбинезони. Главите им наподобяваха човешки, но притежаваха огромни кръгли очи и птичи клюнове, вместо носове. В привидната им суетня се отгатваше целенасоченост — приличаха на работници, заети с монтажа на промишлена инсталация. Забиваха нещо в земята, нещо опъваха, пренасяха, полагаха около пирамидата. Просветваха ярки отблясъци, като от електроженова заварка.

— Сега погледни вдясно! — прошепна Джордж.

Гледката бе още по-изумителна. Беше огромно елипсовидно тяло, по чиято повърхност светеше огърлица от илюминатори.

— Това е… Това са… — заекна Робърт и с мъка преглътна слюнката си.

— Извънземни, искаш да кажеш — допълни Джордж. — И изглежда е така. Пристигнаха тихо, като нощни птици. Едва ги усетих, кучетата мълчаха.

— Смяташ ли, че ако ни открият, жалките ни оръжия ще помогнат?

— Предупредих те за опасността. Ако изпитваш страх, тръгвай си, но мисля че се намираме на достатъчно безопасно разстояние. Повиках те най-вече, за да обсъдим защо се навъртат около пирамидата ми.

Отговорът на въпроса му пристигна съвсем бързо. Жълтите фигури изчезнаха в кораба, след това пирамидата плавно се издигна от мястото си… и също изчезна. Илюминаторите на извънземната грамада угаснаха и тя се стопи в тъмнината. Известно време приятелите я търсиха с погледи, с лица насочени към небето, но от там единствено им намигаха познати и непознати звезди. Пирамидата продължаваше да липсва.

— Видя ли какво стана? — едва не проплака Джордж. — Невероятно, но тези проклетници я откраднаха! Отмъкнаха я, заедно с тленните останки на Дъдси, докато ние ги зяпахме със страхопочитание! Излъгаха ни като последни глупаци!