Христо Пощаков - Флейта от времето на Монтесума

Думата сякаш опари ушите на американеца.

— Почти „чикано“, но едва ли има значение — отвърна грубо той. — Мисля, че ти зададох въпрос.

Обръщението на „ти“, подчерта натъртено дистанцията между тях и пресече всеки повод за зараждане на интимност. Искрицата радост в погледа на екскурзовода помръкна.

— Извинете, сеньор, не исках да ви засегна. За пирамидалната енергия съществуват поверия, но аз лично вярвам в нейния естествен произход. По-скоро е природен феномен, породен от свойствата на маса и форма. Но за мен тя съществува, вие лично ще се убедите, ако пожелаете да я изпробвате. Тази енергия усилва жизнените функции на човека, прави го бодър и весел.

— Нека да се зареждаме, тогава — засмя се пресилено Джон и закрачи към по-близката пирамида.

По пътя го нападнаха амбулантни търговци.

— Само триста песо, сеньор — викаше един от тях и тикаше в ръката му малка зелена жаба, изрязана от вулканично стъкло.

Американецът размаха ръце, сякаш отпъждаше досадна муха и продължи пътя си.

— Мога да я дам и за сто — изпречи му се отново дребният мексиканец.

— На връщане, момче — отсече Джон. — Няма да се катеря нагоре с тежест в джоба си.

— Ще ви чакам, сеньор, непременно ще ви чакам! — извика след него продавачът.

Пред тях се изпречи ново препятствие. На каменния перваз, оградил подстъпите на пирамидата, се бе разположила стара индианка. Встрани от нея, подали гърла от кофа с парчета лед се забелязваха разхладителни напитки. В тяхно съседство се намираше кошница със сувенири. Сред фигурите от печена глина, преобладаваха изработените с голяма фантазия флейти, които наподобяваха човешки същества. Индианката впери поглед в него и едрият мъж почувства как до мозъка му се докосва нещо хладно.

— Тук много не ви харесва, така ли е сеньор? — попита внезапно тя.

Джон не й отговори, а започна да изкачва високите стъпала, по които се катереше множество туристи. Милионите човешки ходила, преминали по тях, не бяха успели да изгладят ръбовете на твърдия камък. Вулканична черна скала успешно се бе справила с изпитанията на времето.

Той стигна до първата площадка и се обърна да види водача си, чието учестено дишане отдавна се разнасяше зад гърба му. Намаленото количество кислород в кристалният разреден въздух, оказваше своето влияние и върху него. Сърцето му биеше лудо.

— Да си починем, сеньор — предложи екскурзоводът. — Огледайте се, всичко наоколо е приказно тайнствено .

Джон изпълни съвета му, но намери обстановката по-скоро за мрачна. Чувството на потиснатост отново се опита да го завладее. Подобно на пъстри птици, около него бяха спрели да си починат разноезични туристи — повечето от тях на почтена възраст. Той изчака още малко и продължи изкачването. Накрая стисна зъби и преодоля последните стъпала — вече се намираше на върха на пирамидата. Най-сетне очарованието на околността го завладя и се отдаде на няколко минутно съзерцание.

По някое време почувства, че е видял достатъчно и тръгна да слиза по обратния път. Екскурзоводът го последва и скоро те се оказа в подножието на гигантското съоръжение. Джон протегна ръце и несъзнателно започна да си тананика. В него напираше непознат, но приятен прилив на бодрост.

— Наистина, вече се чувствам друг човек — обърна се той към водача си, чието име бе забравил, но този факт съвсем не го притесняваше.

Отново бе възвърнал доброто си настроение. Обърна се да тръгне към паркинга и по пътя натам се натъкна на старата индианка. Джон се вгледа в поизносените й мръсни дрехи и премести погледа си към кофата с изстудена пепси-кола.

— Да изпием нещо разхладително — прозвуча предложението му като заповед.

Старицата отвори капачките на две бутилки и ги поднесе. Американецът погледна с погнуса към съмнителната чистота на кофата, но все пак отпи първата глътка. Студената течност го освежи и вля в тялото му допълнителна бодрост. Очите му се спряха върху кошницата със сувенири и в него се промъкна натрапчивото желание да купи някой от тях.

— За вас имам много ценна вещ, сеньор — каза старата индианка, сякаш отгатнала намерението му.

Зениците на очите й го пронизваха.

Старицата бръкна в кошницата и извади нещо, обвито в парцал. Разви го внимателно и пред очите на Джон се появи продълговат предмет. Беше тумбеста глинена флейта, орнаментирана в пастелни тонове, вероятно изобразяваща някакво божество. Беше подпряно на колене, изразът на лицето, украсено с ореол от пера пред мундщука за духане, бе застинало в отвратителна гримаса. По тялото на флейтата имаше типичните за всеки подобен инструмент дупки за пръсти.