Христо Пощаков - Флейта от времето на Монтесума

Жрецът се прости с близките си и тръгна бавно към собствената си стая. Животът на всеки поданик от империята на ацтеките, управлявана от могъщия Монтесума, нямаше никаква стойност, а подчинението на висшестоящите беше безприкословно.

Докато той поднасяше инструмента към устните си, през блатистото крайбрежие на тази част в мексиканския залив вече вървяха невиждани досега животни. Бяха ги яхнали облечени в брони брадати мъже, които скоро щяха да приключат завинаги с кървавите обичаи на империята, след като на свой ред я удавят в кръв. Испанските галеони на Ернан Кортес бяха останали зад гърба им, закотвени в залива.

Джон Наварро се събуди с вик от поредния си, един и същ кошмар. Напоследък някакво огнено сияние го дърпаше към бездънна пропаст, в която цареше непрогледен мрак.

„Глупости — тръсна глава атлетичния мъж, наследил генетиката на бялата раса на майка си. — Сигурно съм се преуморил от работа“.

Все пак той се замисли. Още не беше свил семейно гнездо, а времето минаваше. Сети се за баща си, смугъл и жилест мъж, който с къртовски труд бе успял да го изучи и да му създаде условия за бъдещ просперитет. На времето беше успял да емигрира в Калифорния и да се ожени за жена от ирландско потекло, като по този начин му бе осигурил добрият му външен вид, вероятно допринесъл за израстването по служебните стъпала на фирмата, в която работеше. На никого не минаваше наум да го причисли към така наречените „чикано“ — полупрезрително наименование на мексиканците потомъци в завладените някога територии.

„Ти произхождаш от аристократичен род, сине — беше му споменал баща му преди да умре в местната болница. — Твоите прадеди са били жреци на ацтеките. Обещай ми някой път да посетиш родината ми — тя е и твоя.“

Джон Наварро се учуди как точно сега се сети за желанието на баща си. Потънал в работа, не беше вземал отпуск от няколко години и като че ли сега беше моментът да го направи. Той вдигна слушалката на телефона и се свърза с една от агенциите за продажба на самолетни билети.

В обзора на илюминатора се показа величествения заснежен масив на Попокатепетел. Отдолу се разстилаше тъмнокафявия смог на най-големия град на света — Мексико. В тази мъгла, скрила под себе си милиони човешки същества, сякаш се таеше нещо зловещо. Джон изпита странното предчувствие, че го очаква беда, но връщане назад нямаше. Безпокойството му заглъхна едва след удара на самолетните колела в пистата.

Огромният фургон прибра в търбуха си пътниците. Всички се потяха и чувстваха недостиг на въздух от височината. Американецът извади кърпичка и избърса лицето и охранения си врат. Усети сърцебиене, после изпрати наум мексиканците по дяволите — климатичната им инсталация не работеше както трябва.

Фургонът се долепи до един от ръкавите на летището и пътниците скоро се озоваха в една от залите за паспортна проверка. Мудността на служителите дразнеше, работеха само две от петте изходни гишета.

След около половин час, Джон най-сетне се изтегна на седалката на таксито и се отправи към един от скъпите хотели в централната зона на града.

Богато обзаведеният апартамент понамали гнева му, въпреки че почти съжаляваше, за идването си в тази страна — не чувстваше никакво родство с нея, а малкото видяно, не му харесваше. Но все пак обещанието дадено на баща му, бе изпълнено.

На следващият ден, мощната кола, шофирана от наетия частен екскурзовод, умело се промъкваше през металния поток, заел магистралата. Те се отклониха в странично, насочено нагоре шосе и движението намаля. С нарастване на височината, въздухът ставаше все по-чист. По някое време колата преодоля висок хълм и в далечината изникна подобния на детска играчка силует на пирамида. След миг, зад нея се появи очертанието на втора. С приближаването към тях, формите им нарастваха. Лимузината мина покрай малък туристически център и се насочи към паркинга. Станалите огромни масиви на пирамидите, вече се извисяваха застрашително. Джон отново бе обзет от неясното предчувствие за беда, но величествената гледка пред него го накара бързо да го забрави. Той отвори вратата на колата и неуверено стъпи върху сивата камениста почва.

— Ще пожелаете ли да се заредите с пирамидална енергия, сеньор? — попита го водачът му.

Въпросът го изненада.

— Какво означава това? Впрочем, можеш да говориш и на испански — реши да го улесни Джон.

— Не знаех, че сте „чикано“, сеньор! — възкликна радостно младия човек.