Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

— Колко грозни?

— Толкова грозни, че ще ти се запалят космите в носа.

— Това не е толкова грозно.

— Може би — съгласи се Флап. — Може би.

Дните в открито море отново станаха рутинни. Единствените променливи величини бяха времето и разписанието за полети. Но не след дълго дори тези пермутации на ден и нощ, на ясно небе и бури и облаци с възможните места в наряда, където се появяваха имената на пилотите, се изчерпаха. От един момент нататък излизаше, че си видял всичко и си изпълнявал всичко и че утрешният ден ще бъде повторение на някой от предишните.

Не че полети се изпълняваха всеки ден. Орязаният следвоенен бюджет не позволяваше този лукс. Всеки трети ден беше без летене, но за сметка на това изобилстващ от бумащина, скучни лекции по безопасност или някой друг аспект на занаята, или о, не — поредния тест върху инструкцията. За жалост през летателните дни нямаше достатъчно задачи за всеки пилот, така че Джейк и останалите трябваше да се задоволяват с някоя по-пиперлива забележка към отговорника по планирането, като че той можеше с щракване на пръсти да намери повече пари и полетно време.

В редките случаи, когато ставаше въпрос за бомби — обикновено учебните „Тип-76“ и само от време на време — истински, — Джейк успяваше да си докара призово място. В резултат го направиха водач на звено, което означаваше, че когато изпращаха двойка А-6 да прелети над пустинен остров насред океана за някоя и друга снимка, той водеше. С изключение на задачите, които изпълняваше с подполковник Халдейн и трябваше да бъде номер две. Все пак Халдейн беше шкипер и независимо че резултатите му бяха по-лоши от на Джейк, началството си имаше привилегиите.

Джейк прекарваше почти половината от времето си при техниците на ескадрилата и в крайна сметка шкиперът му даде официални пълномощия — Джейк трябваше да оказва помощ при осигуряването на ескадрилата с резервни части.

Основният проблем бе наличието на частите, натоварени преди отплаването на кораба. Много от тях липсваха. В същата връзка се оказваше, че други части бяха неправилно разпределени по складовете на кораба от тиловаците и сега не можеха да бъдат открити. Една от причините да няма взаимодействие между ескадрилата и тила бяха чиновниците, които не си признаваха, че не могат да намерят частите, водени на отчет.

Подполковник Халдейн и командирът на авиоотряда се срещнаха с началника по тила и старпома. Джейк не присъства на тази среща, но прочете заповед на капитана, свързана с недостига на части. Някъде хвърчаха искри. Двама старшини от тила бяха изпратени обратно в Щатите. Не след дълго доставките за ескадрилата станаха по-ритмични. Една вечер сержантът спря Джейк и му благодари.

Беше приятен момент.

Една сутрин нарядът изненада всички. Някой по върховете на Пентагона бе решил, че са му необходими снимки на устията на реките по крайбрежието на Северен, Виетнам. Нареждането бе да се лети по границата на тримилната зона, което доста озадачи екипажите. Всеки знаеше, с изключение може би на началството, че дори виетнамците да са събрали армада от кораби за десант на Хаваите и на снимките се виждат войници със знамена с надписи „Уайкики или смърт“, политиците във Вашингтон няма да предприемат отново нищо срещу комунистите в Ханой. И все пак заповедта си е заповед. В стая за инструктаж №4 екипажите заредиха фотоапаратите с лента, навигаторите ги окачиха на вратовете си и тръгнаха.

В устията не бе забелязан нито един военен кораб, само няколко рибарски лодки.

Срещата със Северен Виетнам е малко необичайна, мислеше си Джейк, докато летеше на 3000 фута с 420 възела, разпределяйки вниманието си между брега и системата за електронно противодействие. Флап бе зает с фотоапарата. Жълтурите като нищо могат да пуснат някоя зенитна ракета по нас, нищо че сме в международни води. Или две-три. Той не откъсваше поглед от системата и внимателно се вслушваше за сигнали от радар.

Нищо. Дори обзорен локатор не бе включен. Ефирът беше чист.

Земята отдясно бе частично скрита от димка, нещо нормално за сезона. И все пак си беше земята на жълтите — ниска, равна и наполовин наводнена. Димката убиваше цветовете — кафяво, зелено и синьо. Никой не би дал дори долар за декар от тази земя. В това беше цялата ирония — мизерна пустош, навяваща мисли за обреченост и безсмислена смърт.

Наблюдавайки я от четири мили далечина, от мнимата безопасност на своята кабина, той усети ужаса. Имаше чувство, че може да го види, че е нещо реално и поглъщащо като мъгла. Толкова разбити живота, толкова вледеняващи спомени...