Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

— И к’во?

— При следващия удар ще изпратя топката в джунглата от онази страна и ще отида да я търся. Ти стой тук и се прави на дръж ми шапката.

— Чувал съм, че местните понякога пролазват под оградата, за да обират хората на трасето.

— И аз.

— Хайде да си смитаме чукалата. Не ми се прави на герой.

— Неее. Ще проверя.

— Чувал съм, че са въоръжени.

— Ще внимавам. Просто спри до топката ми и ме остави да я пратя в джунглата.

— Недей да убиваш никого.

— Сигурно е някой от персонала, който оправя оградата.

— Сериозно ти говоря, зелена месомелачко. Не убивай никого.

— Разбира се, Джейк. Разбира се.

И така Флап замахна и изстреля топката в храстите. Изпсува и се тръшна на седалката. Джейк тръгна, приближи мястото, където изчезна топката и спря карта. До грийна 32 32 Грийн — термин от голфа, заравнената и специално окосена площ, непосредствено около всяка дупка — бел. прев. имаше около шейсет ярда.

— Мисля, че това е мястото.

— Да.

Флап Ле Бо слезе от карта и се отправи към джунглата с дългия стик в ръка.

Джейк погледна часовника си. Пет и трийсет и пет. Сенките се удължаваха и жегата като че поотслабваше. Поне това бе нещо. Проклет Ле Бо! Ще гони джебчии из тези зелени лайна — ако въобще имаше някой. Сигурно птичките са видели змия или нещо такова.

Продължи да чака. Смачка няколко гадини, които бяха решили, че става за ядене. Интересно, насекомите хич не бяха толкова много. Все пак това си беше джунгла — истинското нещо със змии, гущери, дъжд и насекоми, големи колкото птици, които пиеха кръв вместо вода.

Джейк бе прекарал достатъчно време в джунглата още на курса за оцеляване през 1971, на път за Виетнам. Някъде наблизо. Тогава изяде една змия и прави всичко като Тарзан, нали трябваше да става добър пилот.

За какво?

Господи, каква глупава цел. Войната беше глупава. И той беше глупак. Просто глупак.

Той продължаваше да седи в карта и да се чуди защо е искал да става пилот на бомбардировач, когато след пет минути Флап излезе от джунглата до грийна и му махна да се приближи. Носеше нещо. Приближавайки се, Джейк видя, че Флап държи в дясната си ръка автомат, а в лявата — стика си. Стикът бе огънат на около шейсет градуса, на шест инча от главата.

Той изравни карта с Флап и спря:

— Това „Томпсън“ ли е?

— Да. Бяха двама. Единият беше с мачете, а другият — с това — Флап хвърли изкривения стик в карта.

— Зареден ли е?

Флап дръпна затвора на оръжието, погледна и го върна обратно.

— Да.

— Пречука ли ги?

— Не. Спят като къпани.

Джейк слезе от карта.

— Покажи ми ги.

— Какво искаш да гледаш?

— Хайде, Ле Бо, тъпанарино такъв. Искам да видя, че малките жълти нещастници са още живи и че не си ги утрепал за кеф, по дяволите. — Джейк направи три крачки и влезе в храстите. Флап се помъкна след него.

Растителността беше изключително гъста първите пет-шест стъпки, но после се разреждаше малко — виждаше се на десетина фута. — Е, къде са?

Флап мина отпред и го поведе. Единият беше по корем, а другият — проснат по гръб, недалеч от него. Джейк обърна първия и провери пулса му. На около ярд лежеше мачетето. Поне сърцето му биеше.

Джейк вдигна мачетето и отиде при другия. Личеше, че диша. Докато Джейк оглеждаше сандалите, тънката памучна риза и мръсните сиви панталони, късата коса, тъмния тен и кривите зъби, очите се отвориха. Широко. Ужасени. Опита се да стане.

— Всичко наред ли е?

Очите погледнаха зад него. Джейк се обърна. Флап стоеше, опрял безгрижно томпсъна на лявата си ръка и хвърляше по един поглед наоколо от време на време. Показалецът на дясната му обаче беше на спусъка.

Жълтият се изправи бавно. Залитна, но успя да се подпре на едно дърво, за да не падне.

— Вдигай приятелчето и обратно през оградата.

Филипинецът се опитва цяла минута да свести приятеля си, докато той се размърда. Когато го изправи в седнало положение, той погледна двамата американци. Джейк посочи с глава към оградата, обърна се и тръгна към трасето. Флап го последва.

Джейк хвърли мачетето отзад, до торбата със стикове, които Флап беше взел под наем. Флап остави томпсъна също там и седна до Джейк.

— Ти наистина си нещо специално, Графтън.

— Какво искаш да правиш — да играеш голф или да философстваш?

— Хората казват, че да се играе голф е философия.

— Горещо е, жаден съм, а компанията ти ми дойде много.

— Да. И друг път са ми го казвали. Знаеш ли, я да видим как изглежда останалата част от трасето. Карай. — Той щракна с пръсти и Джейк натисна педала. Картът изстена и тръгна. — Просто мини по дупките. Като Стенли и доктор Ливингстън, когато са обикаляли Африка. Няма нищо по-хубаво за успокояване на нервите и размисъл от вечерна разходка с кола. Щом се приберем в клуба, ще те черпя едно пиене. А по-късно може да си потърсим две грозни жени.