Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

— В сводката от Щаба пишеше, че са го ударили с приклад по главата.

— Да, сър. Лош удар. Беше загубил вече доста кръв и не успя да реагира достатъчно бързо, за да го избегне.

— Добре. Идете с медицинските си книжки при авиолекаря и се прегледайте. Кажете му да ми се обади след това.

— Тъй вярно, сър.

Работата се уреди някак си. Два часа след напускането на Пърл Харбър Джейк и Флап застанаха на катапулта. По някакво чудо, върху което той не се замисли много, получиха самолет с пълни резервоари, така че трябваше доста да се помотаят, преди да се върнат за кацане.

Въртяха се, мятаха се, крещяха по СПУ-то, завираха се между кумулусите. Джейк успя да врътне лупинг и осморка, преди Флап да помоли за милост. Виеше му се свят.

Джейк прелетя над мачтата с 500 възела. Шефът дума не продума. И като капак на всичко закачи третото въже.

В деня на отлитането на авиоотряда Джейк беше дежурен на Кулата. Излитаха всички самолети: екипажите бяха подбрани стриктно по старшинство. Вечерта щяха да са при жените и децата си, при любимите. Джейк и Флап, разбира се, не бяха в графика. Щяха да пристигнат на кораба. Флап имаше назначен преглед във военноморската болница в Оклънд, а Джейк летеше като пътник за Оук Харбър през Сиатъл. Щеше да вземе оттам колата си, защото излизаше в едномесечен отпуск. След това трябваше да се яви отново при Малкия кур Доновън във ВА-128.

Отлитането мина добре. Един по един всички самолети застанаха на катапултите и излетяха. Авиоотрядът се строи над кораба и се отправи на изток.

След като и последният самолет бе изстрелян и „Ангелът“ се прибра, Джейк слезе на непривично празната полегна палуба и я обиколи за последен път. Е, не беше за последен. Щеше отново да се върне. Ако не на този, то на друг кораб. Още веднаж ноздрите му се изпълниха с парата от катапултите. Топлината, смесена с морския бриз, го облъхна.

Все още се мотаеше по палубата, когато към него се приближи боцман Мулдовски. Той смая Джейк с отдаване на чест. Джейк също козирува.

— Разбрах, че оставате, мистър Графтън.

— Да. Ти ме накара да размисля.

Мулдовски се засмя.

— Животът не е лош тук. Е, ако бях намерил подходяща жена, ако имах деца... Но „ако“-то не играе. Просто не се получи. Не можеш да вземеш всичко от живота. Така го е измислил Господ. Направи днес каквото смяташ, че е най-добре, а за утре ще мислиш, като му дойде времето.

Джейк си стягаше багажа в каютата, когато корабът застана на дока в Аламеда. Риъл Маккой излетя с морските пехотинци — беше си го заслужил. Стоманените му сандъци с нови катинари стояха един върху друг до вратата. На бюрото му нямаше нищо, а гардеробчето му беше празно. Беше сдал чаршафите си и прибрал койката.

И Джейк беше сдал одеялата и чаршафите си. Куфарът, с който излизаше в отпуск, бе готов от предната вечер — всичко останало слагаше в две брезентови торби. Куфара купи в Хаваите. Катинарите за брезентовите торби бяха готови на бюрото. Придобивките от осеммесечно плаване — един куфар и няколко белега.

Телефонът звънна.

— Лейтенант Графтън.

— Господин Графтън, говори дежурният на стълбата за офицери. Имате посетител.

— Аз ли?

— Да, сър. Трябва да дойдете да се разпишете и да я придружите. Беше толкова изненадан, че затвори, преди да се сети да попита за името.

Вероятно беше грешка. Нямаше нито един познат в целия залив на Сан Франциско. Погледна новия си часовник — гарантирано водоустойчив до триста фута дълбочина. До излитането от Оклънд оставаха четири часа. Предостатъчно.

Той грабна фуражката си и се отправи към офицерските стълби на квартердека. Трябваше да мине през хангарната палуба, където стотици моряци вървяха по задачи насам-натам, повечето с усмивки на лице. Всеки от самолетните асансьорите беше препълнен с хора, които викаха на някого долу на кея. До стълбата за редовия състав свиреше оркестър.

Видя я от стотина фута — тя оглеждаше интериора с интерес. Кали Маккензи!

Докато се приближаваше и тя го забеляза и лицето ѝ грейна.

— Здравей, Джейк.

Беше загубил ума и дума.

— Отслабнал си.

— Бях болен.

— Така ли? Е, не се ли радваш, че ме виждаш?

— Като треснат съм. Нямам думи.

Той се остави на емоциите и я прегърна. Когато накрая си поеха въздух, тя каза:

— Така е по-добре.

— Никога не съм очаквал да те видя тук! — Беше прекрасна. Повече от всякога. Кали! Тук!

— Всички моряци ни гледат. Би ли се разписал, за да отидем някъде да поговорим?