Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

— А-ха.

— Имаш и тежка инфекция. Не може да се каже още, че си прескочил трапа, моряко.

— Ле Бо, как е той?

— Критичен. Голяма загуба на кръв.

— Ще отърве ли кожата?

— Не знам.

— Когато се събуди, искам да го видя.

— Ще видим.

— Докарайте го тук. Стаята е достатъчно голяма. Или мен ме закарайте при него.

— Ще видим.

— Как се озовахме тук?

— От кораба са ви евакуирали в Кларк. От там дотук — с транспортен самолет.

— Може да не съм прескочил трапа, но поне се спасих от джунглата.

На другия ден докараха Флап. Сложиха леглото му до неговото. Половината му глава беше бинтована. Но когато видя Джейк със свободното си око, той се ухили.

— Здрасти, друже.

— Цял-целеничък — каза Флап, докато сестрите съединяваха и свързваха апаратурата до него. — Кварталът се интегрира. Обявявай къщата за продажба, докато все още може.

— Ако не спреш тези расистки брътвежи, ще почна да ти викам „Шоколада“.

— Ле Бо Шоколадения — каза с удоволствие той. — Харесва ми. Това „Флап“ ми го лепнаха, защото много дърдоря. Истинското ми име е Кларънс.

— А средното?

— Одисеи. Избрах си го, след като прочетох „Одисеята“ в колежа. Кларънс О. Ле Бо. Има рима. Нали? — въпросът бе отправен към една сладурана от сестрите.

— Много е хубаво — отговори тя и се усмихна.

— Е, как се чувстваш?

— Като едноседмично кучешко лайно, размазано от камион. А ти?

— Поне не толкова хрупкав.

Когато сестрите си тръгваха, Флап каза на симпатичната:

— По всяко време си добре дошла, прескъпа.

— Благодаря, Кларънс О.

Щом излязоха, Флап каза:

— Не се безпокой. И на теб ще уредя нещо. Имай ми вяра.

— Какво ти е на главата?

— Мозъчно сътресение и съсирек. Пробиха ми дупка, за да се намали притискането на мозъка. Само това ми трябваше, нали — дупка в главата?

— Капитанът те нокаутира с приклад. Аз го очистих.

— Така си и помислих. Иначе нямаше да сме тук. Ама хайде да говорим друг път за това. Дори не ми се мисли за онова лайно.

— Добре.

— Казаха ли ти какво има за обяд?

— Не.

— Готов съм за пържолите.

— Предполагам, че ще пропуснем Австралия.

— Случва се. Не го взимай много навътре. Ще се реваншираш.

На следващия ден ги посети един капитан втори ранг от щаба на главнокомандващия Тихоокеанския флот. Разпита и двамата, записвайки всичко, и когато се умориха, ги остави на мира. Преди вечеря дойде отново за около час. На раздяла каза:

— Обадете ми се, ако имате нужда от нещо, господа.

Остави картичка с името и телефона си до леглото на всеки.

И двамата бяха отслабнали. Когато сестрите изправиха Джейк за пръв път в леглото, той не повярва на очите си, като видя мършавите си ръце и крака. Възстановяването отначало беше бавно, но малко по малко се подобряваше. На петия ден Джейк вече ставаше, за да ходи по нужда. Започна да закача Флап и той също стана, докато сестрите ги нямаше. Пазенето на равновесие беше проблем, но успя да се добере до тоалетната и обратно.

На осмия ден тръгнаха на разузнаване, подпрени един на друг. Една от сестрите ги видя и ги накара веднага да се върнат. Болницата беше полупразна.

— Доста по-различно е от преди — сподели тя с Джейк. — Ти си първият с огнестрелни рани от два месеца насам.

— Не е като в добрите стари времена — отговори той.

— Не бяха добри. Благодаря на Бога, че войната приключи.

На десетия ден поискаха дрехи. След обяда един ординарец донесе два кашона — част от дрехите им на кораба, които момчетата бяха избрали и опаковали за тях. Джейк се накипри с бялата си униформа, а Флап избра зеления комплект. В средата на декември вече обикаляха наоколо. Времето беше по хавайски приятно. Накрая взеха такси и се отправиха към голф-игрището. Там наеха карт.

Докато обикаляха, си припомниха цялото приключение. Малко по малко, сцена по сцена. Накрая темата се изчерпа и те насочиха вниманието си към жените, политиката и летенето.

Един ден Флап отново се върна на бягството. Беше последното му споменаване:

— Къде ми е „резача“?

— Мисля, че остана да стърчи в капитана. А може просто да съм го изтървал някъде. Нещата ми се губят малко.

— Беше най-хубавият ми нож.

— Жалко.

— Сам го измислих. Направиха ми го по поръчка. Изръсих се двеста долара за него.

— Ще си поръчаш нов.

Флап се засмя:

— Виждам, че целият си в състрадание.

— Честно казано, ни най-малко не ми пука за твоя нож.

— Както винаги — нито капка такт. Това ти качество ще те издигне безкрайно много, господин Умник.